Алис стана и поздрави новодошлата точно толкова студено, колкото старицата бе поздравила нея, и от този миг насетне двете станаха врагове. Госпожа Маршъм инстинктивно бе предположила, че Алис имаше пръст в това лейди Гленкора да не пътува за Монкшейд, и въпреки че би сторила същото на нейно място, тя се чувстваше засегната от вмешателството й. Вече бе решила, че Алис не е от хората, с които лейди Гленкора трябва да си общува. Алис веднага долови и прие нейната враждебност.
— Предположих, че ще ви заваря вкъщи — каза госпожа Маршъм, — тъй като знам, че не обичате да излизате, когато навън е студено, освен ако не е за неразумна среднощна разходка.
Тя поклати глава. Беше дребничка жена с остри малки очички и червендалесто лице, от двете страни, на което висяха две къси сиви къдрици. Винаги бе безупречно облечена и в цветущо здраве и поне според Лейди Гленкора — никога не се изморяваше.
— Разходката, за която говорите, бе напълно разумна — отвърна домакинята, — но не виждам смисъл човек да се разхожда из Лондон посред зима.
— Човек трябва да излиза от вкъщи всеки ден — заяви госпожа Маршъм.
— Мразя всички тези правила. Алис, ти не ги ли мразиш?
Алис не ги мразеше, така че не каза нищо.
— Скъпа Гленкора, в този живот човек трябва да спазва някои правила. Все едно да кажете, че мразите да сядате на вечеря.
— Често ми се случва да мразя да сядам на вечеря, особено когато имаме компания.
— Ще преодолеете това чувство, след като поживеете още малко в Лондон — отвърна госпожа Маршъм, преструвайки се, че лейди Гленкора се бе оплакала от това, че се притеснява да приема гости.
— Кълна се, че не смятам така. Дори бих казала, че става все по-мъчително. Тази вечер господин Бот ще дойде на вечеря.
Тук не можеше да има съмнение относно значението на думите й.
Госпожа Маршъм нямаше как да се престори, че я разбира погрешно. Тя бе приела приятелството на господин Бот, но не защото го харесваше, а заради нуждите на господин Палисър.
— Господин Бот е член на Парламента и е много полезен приятел на вашия съпруг — каза госпожа Маршъм.
— Въпреки това ние не харесваме господин Бот… нали, Алис? Той е нашият доктор Фел, въпреки че много добре знаем защо не го харесваме.70
— Определено не го харесвам — потвърди Алис.
— Това едва ли има голямо значение за вас, госпожице Вавасор — рече госпожа Маршъм, — имайки предвид колко рядко ви се налага да се срещате с него.
— Няма почти никакво значение — отвърна Алис. — Веднъж ме подразни, но смея да твърдя, че едва ли ще му се отдаде втора такава възможност.
— Нямам представа с какво може да ви е подразнил.
— Разбира се, че нямате, госпожо Маршъм.
— Но ми се струва малко вероятно високопоставен и уважаван мъж като господин Бот, занимаващ се с такива важни дела, да се опитва да смути спокойствието на млада жена, която съвсем случайно е срещнал в къщата на свой приятел.
— Алис едва ли има предвид, че се е опитал да флиртува с нея — рече лейди Гленкора и се засмя. — Представяте ли си — господин Бот да флиртува!
— Може би не се е опитал — отвърна госпожа Маршъм.
Тонът, с който бяха изречени тези думи, и намекът, който съдържаха, накараха Алис да загуби самообладанието си.
— Гленкора — рече тя, надигайки се от стола си, — мисля да те оставя насаме с госпожа Маршъм. Не съм в настроение да обсъждам характера на господин Бот и да слушам как споменават името му в такава неприятна връзка с моето.
Но лейди Гленкора не й позволи да я изостави.
— Глупости, Алис — отвърна тя. — Двете с теб трябва да се научим да водим своите малки битки с господин Бот и госпожа Маршъм, без да се предаваме. В тази война онези, които отстъпват, не доживяват да пробват късмета си отново на бойното поле.
— Гленкора, надявам се, че не ме считате за ваш враг? — попита госпожа Маршъм и се изпъчи заплашително.
— Разбира се, че ви считам за враг, след като нападате Алис. Ако обичате мен, трябва да обичате и кучето ми. Извинявай, Алис. Имах предвид, че ако обичате мен, госпожо Маршъм, трябва да обичате и най-добрата ми приятелка.
— Не съм искала да обидя госпожица Вавасор — рече госпожа Маршъм и я изгледа строго.
Алис просто й кимна. Чувстваше се обидена и не можеше да го отрече. След малко госпожа Маршъм си тръгна, казвайки, че ще се върне привечер. Беше ядосана, но не и притеснена. Беше преценила, че ще успее да постави госпожица Вавасор на мястото й, и бе готова да изтърпи възмутителното отношение на лейди Гленкора за доброто на господин Палисър и от уважение към неговата майка.
— Каква ужасна стара кранта! — възкликна лейди Гленкора веднага щом вратата хлопна зад гърба й. Каза го с такъв комичен тон, поклащайки глава и мръщейки се като малко дете, че Алис се разсмя. — Такава е! — продължи Гленкора. — Познавам я и се опасявам, че и ти ще трябва да я опознаеш. Не бива да бягаш, когато плюе отрова по теб. Трябва да се защитаваш и да й отвръщаш със същото, за да й покажеш, че имаш нокти и не се страхуваш да ги използваш.
— Но аз не съм котка.
