Господин Палисър не я бе виждал, откакто бе пристигнала в Лондон, и веднага взе ръката й и я целуна. Но я поздрави като брат, а не като любовник и съпруг. Лейди Гленкора веднага осъзна това, тъй като се бе научила инстинктивно да разгадава смисъла на всяко едно негово докосване.
— Надявам се, че си добре?
— Да, много добре — отвърна той. — А ти? Предполагам, че си изморена от пътуването.
— Не особено.
— Е, обсъдихме обръщението. Искаш ли да знаеш как мина?
— Ако си участвал в обсъжданията, разбира се, че искам.
— Да съм участвал?! Разбира се, че участвах.
— Да не би вече да са те назначили?
— Не. В Камарата на общините не назначават хора по време на дебатите. Опасявам се, че никога няма да успея да те превърна в политик.
— Почти съм сигурна, че няма да успееш. Но това не означава, че не се интересувам от плановете ти и не се надявам да ги осъществиш. Не разбирам защо работиш толкова много, но след като ти харесва, винаги ще те подкрепям.
— Да, наистина ми харесва — отвърна той. — Човек трябва да харесва работата си и не виждам какво би ми харесало повече. Някои хора могат по цял ден да ядат и да пият, а други се интересуват единствено от коне. Аз не съм от тях.
Лейди Гленкора си помисли, че имаше и други, които обичаха по цял ден да се приличат на слънце и да се взират в очите на любимата жена. Във всеки случай беше сигурна, че познаваше поне един такъв мъж. Но не сподели това със своя съпруг.
— Размених си няколко думи с лорд Брок — похвали се господин Палисър.
Лорд Брок беше името, с което сегашният Юпитер бе известен сред простосмъртните.
— И какво каза лорд Брок?
— Не каза много, но се държа любезно.
— Но, Плантагенет, аз си мислех, че той може да те назначи, ако поиска. Нима не решава всичко?
— В един смисъл си права. Но едва ли някога ще те накарам да разбереш.
Но в този случай господин Палисър се опита, като й изнесе доста по-дълга лекция за това как бе устроена британската политическа система, отколкото се очакваше от един млад съпруг при тези обстоятелства. Лейди Гленкора се прозя, напразно опитвайки се да скрие прозявката в носната си кърпичка.
— Но виждам, че въпросът не те интересува особено — рече раздразнено той.
— Не се ядосвай, Плантагенет. Интересува ме, но съм толкова невежа, че не мога веднага да те разбера. Освен това съм изморена и смятам да си лягам. Ти ще се бавиш ли?
— Не много. Всъщност да, ще се забавя, защото тази вечер имам да отговарям на доста писма, а утре съм на работа. Между другото, господин Бот ще дойде на вечеря. Няма да има никой друг.
Следващият ден беше сряда и Камарата нямаше вечерно заседание.
— Господин Бот! — възкликна лейди Гленкора, като тонът й съвсем ясно показваше, че не бе възхитена от тази новина.
— Да, господин Бот. Имаш ли възражения?
— О, не. Сигурно би предпочел да вечеряш насаме с него?
— Защо да вечерям насаме с него? Защо да не ни правиш компания? Надявам се, че няма да станеш придирчива и да започнеш да гледаш отвисоко на хората. Госпожа Маршъм е в Лондон и съм сигурен, че ще откликне, ако я поканиш.
Но това бе прекалено много за лейди Гленкора. Тя не искаше да капризничи, но мисълта двамата й мъчители да се съюзят срещу нея в първия й ден в Лондон, бе непоносима. И госпожа Маршъм щеше да бъде по-ужасна от господин Бот, защото той щеше да бъде зает с Плантагенет през по-голямата част от вечерта.
— Мислех да поканя братовчедка си Алис Вавасор.
— Госпожица Вавасор! — възкликна господин Палисър. — Мислех, че госпожица Вавасор…
Той щеше да намекне за онзи злощастен час, прекаран сред развалините, но се отказа.
— Надявам се, че нямаш нищо против моята братовчедка? — попита жена му. — Тя е единственият ми близък човек, когото наистина обичам… имам предвид единствената жена.
— Не, нямам нищо против нея. Прекрасна млада жена. Но по-скоро бих предпочел да поканиш госпожа Маршъм.
Лейди Гленкора нямаше търпение да се оттегли в стаята си, но бе абсолютно наложително този въпрос да бъде решен преди това. Чувстваше, че той бе много несправедлив към нея. Държеше се така, сякаш тя бе неразумно дете, което в никакъв случай не бива да получава онова, което искаше. Беше се опитала да му угоди, но не бе успяла и сега не бе склонна да отстъпи.
— Тъй като утре няма да има други дами, Плантагенет, и след като не съм се виждала с Алис, откакто пристигнах в Лондон, предпочитам да ме оставиш да взема това решение. Разбира се, че не бих имала какво да си кажа с госпожа Маршъм, която е прекалено стара.
— Много искам двете с госпожа Маршъм да се сприятелите — отвърна той.
— Приятелствата не се създават по този начин, Плантагенет — посочи тя.
— Много добре — рече господин Палисър. — Разбира се, че решението е твое. Съжалявам, че отказа да направиш първото нещо, за което те моля тази година.
След това той излезе от стаята и лейди Гленкора отиде да си легне.
