Госпожа Маршъм прие извинението с усмивка и изрази надеждата, че двете с лейди Гленкора ще станат добри приятелки. Обявиха вечерята и Алис трябваше да слезе по стълбите сама. Не че я бе грижа, но бе имало неловко съревнование, преди да се отправят към трапезарията. Лейди Гленкора се бе опитала да пробута господин Бот на братовчедка си, но той бе демонстрирал своето твърдо намерение да остане до нея. Очевидно се надяваше често да й кавалерства и не бе склонен да се откаже от тази привилегия.
По време на вечерята Алис почти не говореше, а и нямаше възможността да го прави. Спомни си първия ден в Мачинг, когато бе седяла между херцога на Св. Банги и Джефри Палисър и всички се бяха отнасяли толкова учтиво с нея! Сега седеше сама от едната страна на масата, възможно най-далече от огъня, където й бе студено и се чувстваше изоставена в тъмната половина на голямото помещение. Господин Палисър се занимаваше с госпожа Маршъм, като двамата говореха за политика, а господин Бот продължаваше с неуморните си опити да бъде галантен с лейди Гленкора, която не го насърчаваше, но не смееше да го постави на мястото му в присъствието на съпруга си. Поне двайсетина пъти по време на вечерята тя се опита да включи Алис в разговора, първо с идеята да я развлече, а после, след като й стана ясно, че това няма как да бъде постигнато, за да й донесе малко утеха. Но всичко беше напразно. Има моменти, когато разговорът изглежда невъзможен и сякаш самите богове се намесват, за да запечатат устните на някой от присъстващите. Сега бе такъв момент за Алис. Тя не бе свикнала да се отнасят с такова пренебрежение към нея. В каквато и компания да бе попадала, тя винаги бе изпъквала пред останалите — може би повече, отколкото бе добре за нея. Преди да замине за Мачинг, тя се бе притеснила за положението си, но всичко се бе развило неочаквано добре. Приятелството на лейди Гленкора й бе осигурило приемане, което я бе поласкало. Джефри Палисър се бе сприятелил с нея и щеше да й стане повече от приятел, ако тя бе пожелала. Но сега чувстваше, че салоните на рода Палисър са станали прекалено студени за нея и колкото по-скоро избягаше от техния сумрак и от това нелюбезно отношение, толкова по-добре.
Когато трите дами се върнаха заедно в дневната, госпожа Маршъм ликуваше. Струваше й се, че бе успяла да постави Алис на мястото й. Въпреки това тя продължи с настъплението си, с енергичното благоразумие на способен генерал, който знае, че не бива да изпуска инициативата след успешно проведената битка, независимо от цената. В същото време Алис бе решила да посещава къщата на господин Палисър на улица „Парк Лейн“ колкото може по-рядко, което напълно съвпадаше с възгледите на госпожа Маршъм.
— Госпожица Вавасор пеша ли ще се прибере вкъщи? — попита тя.
— Пеша? По цялата улица „Оксфорд“? Не, за бога! Защо да ходи пеша? Ще вземе каретата.
— Или кабриолет — обади се Алис. — Свикнала съм да пътувам сама из Лондон с кабриолет.
— Не мисля, че е редно млади дами да пътуват сами по тъмно — заяви госпожа Маршъм. — Щях да помоля прислужницата ми да я изпрати. Тя е възрастна жена и няма да има нищо против.
— Сигурна съм, че Алис ще ви бъде много признателна — отвърна лейди Гленкора, — но ще се прибере с каретата.
— Много сте мила — отбеляза госпожа Маршъм, — но джентълмените не обичат да пускат конете си след мръкване.
— Джентълмените могат да правят каквото си искат — отвърна лейди Гленкора гневно. — Що се отнася до моите коне, те са за това.
Тя рядко намекваше за нещата, които притежаваше, и още по-рядко напомняше на някого, че голямото богатство на съпруга й всъщност бе нейно богатство. Лейди Гленкора бъркаше по много въпроси. Понякога вкусовете й не бяха толкова изтънчени, колкото подобаваше на една дама. Но що се отнасяше до парите й, едва ли някоя жена можеше да бъде по-сдържана и деликатна и това, че специалната приятелка на мъжа й бе дръзнала да й държи сметка за използването на собствените й коне, понеже искаше да закара братовчедка си у дома, я бе извадило от равновесие.
— Предполагам, че в това няма нищо лошо — отвърна госпожа Маршъм.
— Разбира се, че няма! — възкликна лейди Гленкора. — Господин Палисър ми даде тези коне, за да ги използвам така, както намеря за добре, и ако смята, че трябва да си стоят вкъщи, може да ми го каже. Но никой друг няма това право.
Беше очевидно, че лейди Гленкора се бе разгорещила.
— Скъпа лейди Гленкора, не ме разбрахте — отвърна госпожа Маршъм. — Нямах това предвид.
— Жалко — каза Алис. — Свикнала съм да пътувам с кабриолети.
— Разбира се, че си — рече лейди Гленкора. — Защо не? Бих се прибрала вкъщи с ръчна количка, ако не мога да измина пътя пеша и не разполагам с друго превозно средство. Това не е въпросът. Сигурна съм, че госпожа Маршъм ме разбира.
— Кълна се, че не разбирам нищо — отвърна тази дама.
— Разберете това — рече лейди Гленкора. — По всички подобни въпроси смятам да се ръководя единствено от собствените си желания. Хайде да пием кафе, Алис. Направихме такъв голям въпрос от една глупава карета!
Тя дръпна звънеца.
