Несъмнено има такива, които влизат през тази врата, без да са го заслужили. Англия не избира шестстотин петдесет и четиримата си най-добри мъже. Понякога си спомням това и мисълта ми носи утеха. В тази свещена сграда влизат хора като Джордж Вавасор, Калдър Джоунс и господин Бот. Тази райска порта не се затваря пред непочтеност, невежество и простащина. Бедните се утешават с факта, че богатите могат да си платят, за да придобият тази слава, без да им се налага да правят нещо друго, за да я заслужат. Но въпреки че Англия не изпраща своите най-добри мъже в Камарата, най-добрите обикновени граждани успяват да се озоват там. Най-голямата и заслужена гордост за един англичанин е да има буквите М. Р.74 след името си. Никое друго съкращение, независимо дали става дума за докторантура, аспирантура, членство в кралско научно дружество, или дори рицарство, не носи такава чест. Господин Бот беше прав, когато заяви, че Англия се управлява от Камарата на общините, въпреки че тази истина бе покварена от устните, които я бяха изрекли. Можеше да добави, че между тези четири стени извират водите на световния прогрес: най-пълноводната река на напредналата цивилизация.
Джордж Вавасор, когато мина покрай лампите и сергията с ябълки, изпита онази гордост, която споменах. Той бе от хората, които могат да чувстват подобна гордост и са способни в определени моменти на замечтаност да погледнат на всичко това с невинни и почти благородни очи и да разберат нуждата да служат доблестно и почтено на великата страна, в която са имали късмета да се родят. Характерът на Джордж Вавасор бе такъв, че той имаше потенциала да стане добър и може би дори велик човек. Господин Бот, от друга страна, се бе родил невзрачен. Вавасор се бе покварил с широко отворени очи. Бе го направил с ясното съзнание, че върши нещо нередно, но се бе научил да вярва, че нередните неща са за предпочитане. Клетият господин Бот се опитваше да върши само добро и бе убедил самия себе си, че прави точно това. Той бе сноб и подлизурко, но не виждаше нищо лошо в това да се присламчва към богатите и известните и да им се подмазва. Беше както жесток, така и суетен, както груб, така и страхлив и напълно безскрупулен, поне що се отнасяше до политическите въпроси, въпреки възвишените си принципи. Той вярваше, че се издига по правилния начин, и не го измъчваха угризения, че върши нещо нередно.
В онези мигове на замечтаност, за които стана дума, Вавасор понякога се чувстваше изкушен да пререже гърлото си и да сложи край на живота си, знаейки, че го бе пропилял. Отново и отново се питаше дали бе твърде късно и всеки път си отговаряше, че беше. Дори сега, в този момент, когато мина между лампите и почувства онази почтена гордост, за която стана дума, той си каза, че бе твърде късно. Какво би могъл да направи сега, възпрепятстван от огромния дълг, който имаше към братовчедка си и обременен от знанието, че той трябва да бъде увеличен многократно, освен ако не смяташе да се откаже от членството си в парламента, което му бе струвало толкова скъпо, още преди да започне да му се наслаждава? Но не му липсваше кураж и все пак реши, че ще продължи борбата и ще се бори докрай. Беше спечели своето място в Камарата на общините и това бе голям успех. Мъже, които винаги се бяха отнасяли учтиво с него, сега се държаха още по-учтиво, а онези, които досега го бяха пренебрегвали, започнаха да му кимат и да му се усмихват. Правото да ползваш вратата между тези две лампи несъмнено бе голяма привилегия.
В момента господин Бот държеше новия член на парламента за ръка, но не защото двамата бяха стари приятели. Господин Бот се оглеждаше за нови последователи, а Вавасор си търсеше партия. Човек не получава благодарности за това, че е подкрепил онези, които вече са се издигнали. Нашият приятел лесно можеше да се присъедини към поддръжниците на правителството, но това нямаше да привлече ничие внимание и щеше да се озове в дъното на един много дълъг списък. Господин Палисър, от друга страна, беше изгряваща звезда, около която, почти без негово желание, се оформяше нова партия. Ако влезеше в кабинета, а според господин Бот и много други това бе неминуемо, онези, които бяха забелязали тази нова светлина, преди тя да стане ослепително ярка, щяха да бъдат възнаградени.
Докато прекосяваше фоайето на Камарата, облегнат на ръката на господин Бот, Вавасор мълчеше. Не бе казал почти нищо, откакто двамата бяха слезли от каретата, и не бе особено очарован от бъбривостта на своя спътник. Съвсем скоро щеше да заеме своето място сред най-уважаваните мъже в страната и щеше да се опита да стане един от тях. Вярваше в способностите си, както и в мъжеството си. Но не вярваше в поведението си. Страхуваше се, че бе сторил нещо (или ще бъде принуден да стори нещо), което щеше да направи повечето членове глухи за думите му и да затвори най-важните врати за него. Човек, който смята, че е негодник, не вярва в себе си, независимо от това колко е смел и талантлив.
— Несъмнено сте слушали дебати преди? — попита господин Бот.
