Имението на лейди Монк на площад „Глостър“ бе изключително подходящо за провеждане на партита. Къщата бе голяма и изглеждаше още по-голяма в очите на гостите. Стълбището започваше от центъра на просторното антре и гледаше към вътрешния салон. На втория етаж имаше широка галерия с пищно украсен парапет, която отвеждаше до трите приемни стаи. Две бяха от дясната страна, като по-голямата гледаше към задния двор, а помежду им имаше арка, сякаш пригодена за двукрила врата, която се нагъва като параван. Но никога не бе имало подобна врата. От лявата страна на стълбището беше третата и най-малка приемна, също гледаща към задния двор, която бе много красиво обзаведена и която лейди Монк използваше, когато бе сама. Именно тук Бурго бе провел онзи разговор с леля си, за който вече стана дума. На първия етаж беше грамадната трапезария, където, специално за партито, бе изнесен огромен бюфет с храна и напитки. Бих го нарекъл мъжки бюфет, тъй като го обслужваха икономи и мъже, облечени в ливреи. Наблизо имаше една по-малка стая, гледаща към трапезарията, където бяха наредени прибори, посуда за чай и други по-дребни вкусотии и откъдето всяка дама можеше да потърси женска помощ за оправяне и поправяне на роклята си, което се случваше в една още по-вътрешна стаичка. Къщата бе достатъчно просторна за подобни удобства. Лейди Монк се ръководеше от благородната амбиция да бъде различна от съседите си по отношение на организирането на своите партита, така че никога не излизаше, за да посреща гостите си. Още в началото на вечерта се затваряше в малката приемна вляво от стълбището и онези, които желаеха да я видят, трябваше да се качат по стълбите и да бъдат приети, за да произнесат кратките си слова. Хората, които я смятаха за велика жена (а те никак не бяха малко), твърдяха, че тя никога не забравяше човек, дошъл на нейно парти. Не забравяше и онези, които не идваха, въпреки че бяха поканени. Хората, които нямаха високо мнение за нея (защото дори лейди Монк имаше врагове), намекваха, че дори и да не излизаше от малката си приемна, тя се надигаше от стола си и пристъпваше към вратата, когато до ушите й достигнеше името на човек, радващ се на привилегирована позиция във висшето общество в момента. Така че важният кабинетен министър, херцогинята с безупречна репутация и нашумелият артист нямаше как да не бъдат приети за кратък, но интимен разговор. Разбира се, понякога се случваше вратата на приемната да бъде блокирана, но лейди Монк бе взела предпазни мерки срещу тази възможност, като бе назначила мъж в ливрея да стои пред нея и да прави всичко възможно да поддържа връзката й с външния свят отворена.
Лейди Монк успяваше да си почине в своята приемна, но това не означаваше, че не вършеше важна и понякога досадна работа. В стаята често присъстваха дами, с които тя нямаше никакво желание да разговаря. Херцогинята на Св. Банги винаги бе там и дори си имаше свое собствено място, което всички наричаха „табуретката на херцогинята“.
— Нямаше да се занимавам с нея, ако си говореше с някой друг — веднъж се бе оплакала лейди Монк. — Но никой не иска да си общува с нея.
Преди вечерта на партито Бурго Фицджералд и леля му бяха провели още един разговор, който бе измъчил лейди Монк. Тя бе намерила парите — онези двеста лири, които той й бе поискал. Няма нужда да описвам всички хитрости, лъжи и увъртания, които бе използвала, за да ги придобие. Но сега не искаше да му ги даде просто така, без някаква гаранция. Бе направила много за своя племенник, но щеше да му даде тези двеста лири само, при условие че ги използва за постигането на целта, която самата тя преследваше. Но как можеше да го накара да й обещае, че ще ги изхарчи за онова, за което искаше да ги изхарчи? Може би трябваше да му ги даде едва след като лейди Гленкора се съгласи да избяга с него? Въпреки че лейди Монк можеше да му постави това условие (и ми се струва, че би го направила с най-голямо удоволствие), тя знаеше, че не би могла да осъществи този план. Нуждата му от пари бе неотложна, а действието трябваше да бъде предприето незабавно. Следователно нямаше друг избор, освен веднага да му повери сумата.
— Бурго, ако науча, че си ме измамил, никога повече няма да ти имам доверие — рече му тя.
— Добре — отвърна Бурго и набързо преброи банкнотите, преди да ги прибере в джоба на жилетката си.
— Давам ти този заем, за да постигнеш определена цел, ако все още искаш да го направиш — продължи сериозно тя.
— Много искам да го направя — отвърна той.
Лейди Монк не посмя да каже нищо повече, но когато видя игривия блясък в очите му, тя почувства, че вече е била измамена. Каквито и проблеми да го измъчваха, Бурго веднага ги забравяше и изпадаше в нещо като екстаз при гледката на пари в брой.
На сутринта на партито господин Палисър и жена му си размениха няколко остри думи.
— Разбрах, че братовчедка ти няма да идва — рече той.
— Да, Алис няма да идва.
— Тогава можеш да вземеш госпожа Маршъм в каретата си.
— Изключено, Плантагенет. Нали ти казах, че смятам да поканя братовчедка си Джейн?
