— Означава, че нямам точно определени желания по отношение на Алис. Тя ще се омъжи за онзи Грей, разбира се, след което никой повече няма да чуе за нея.
— Със сигурност ще го направи, ако ти не се намесиш. Може би ще го направи дори и да се намесиш. Но ако искаш да се намесиш…
— Получава само четиристотин на година и не е толкова привлекателна, колкото беше.
— Да, получава четиристотин на година и е по-красива сега, отколкото когато и да било. Знам, че мислиш така. Знам, че обичаш нея и никой друг… освен ако не си привързан и към мен.
— Ще те оставя сама да прецениш дали последното е вярно.
— Що се отнася до мен, аз обичам само двама души на този свят — нея и теб. И ако смяташ да опитваш, трябва да го направиш сега.
Не възнамерявам да описвам швейцарското пътешествие на тримата. Няма да бъде справедливо към читателите. Книгата „Шест седмици в Бернските планини“ едва ли щеше да има големи шансове за успех в днешния литературен климат и би било непочтено от моя страна да натрапвам подобни неща на читателите си, включвайки ги в своя роман. Вярно е, че току-що се завърнах от Швейцария и това би било безкрайно лесно за мен, но ще устоя на изкушението, колкото и примамливо да е то. Назад, Сатана! Никой мъж или жена не иска да чете за проходите Гримзел и Геми. Лъдгейт Хил14 е много по-интересен за хората от Юнгфрау15.
Тримата не бяха особено дейни по време на пътуването си. Както Джордж бе посочил, отиваха за удоволствие, а не по работа. Пристигнаха направо в Интерлакен, а после посетиха Гринделвалд и Лаутербрунен, като разделяха времето си между тези три града. Джордж се наслаждаваше на планинската гледка, седнал на някоя пейка с пура в уста, а те се наслаждаваха на компанията му. Много от нещата, пророкувани от господин Грей, се случиха. Двете момичета му слугуваха, вместо той да бъде техен роб.
— За какво благородство говорят членовете на алпийския клуб — рече той веднъж, — когато презират насладата, която им доставят планините? Как грешат само.
— Не виждам защо някой трябва да греши — отбеляза Алис.
— Но те грешат — продължи той. — Лишават планините от тяхната поезия, която е, или по-скоро би трябвало да бъде, най-големият им чар. Монблан едва ли представлява някаква загадка за човек, който го е изкачвал половин дузина пъти. Това е като да влезеш зад кулисите на балет или да накараш илюзионист да ти обясни фокусите си.
— Но физическият подвиг нищо ли не означава? — попита Кейт.
— Означава, разбира се, но въпросът не е в това.
— И всички тези мъже се интересуват от ботаника — посочи Алис.
— Не вярвам. Струва ми се, че повечето изкачват планината, за да могат после да кажат, че са го направили. Но дори и да се интересуват от ботаника, въпросът отново не е в това. Мистерията на планините изчезва за онези, които са твърде запознати с тях, колкото и полезна да е тази запознатост. В този свят красиви са само онези неща, които остават донякъде скрити или неразбрани. Поезията е безценна най-вече заради това, че внушава повече, отколкото казва. Погледнете натам, през онази долина. Виждате ли онзи малък връх в далечния й край? Не си ли представяте непознатия, но красив свят, който съществува там? Красив така, както раят е красив, защото не знаем какво представлява всъщност. Ако утре отидете дотам и го опознаете, нима смятате, че ще ви изглежда толкова красив и когато се върнете?
— Мисля, че да — отвърна Алис.
— Това означава, че нямаш поезия в сърцето си. Аз съм изтъкан от поезия.
Те му се присмяха и всички бяха много щастливи.
Струва ми се, че господин Грей бе прав да отговори на писмото на Алис по този начин, но мисля, че лейди Маклауд също бе права, казвайки, че Алис не трябва да заминава за Швейцария с Джордж Вавасор. Между тях припламна познатата искра на близостта и ако обстоятелствата около това припламване бяха известни на господин Грей, той нямаше да остане доволен, въпреки че двамата не си размениха нито една дума, която, сама по себе си, би могла да го засегне. Това бе вярно през първите няколко седмици на пътуването, но после, когато времето на завръщането им наближи и двамата усетиха, че щастието им почти бе свършило, те бяха обхванати от онази характерна меланхолия, предшестваща края на всеки период, изпълнен с удоволствие. Тогава думите им омекнаха и те започнаха да си припомнят отминалите времена по начин, който бе напълно недопустим.
