Алис и Джордж останаха сами на терасата. Бяха оставали насаме много пъти от началото на пътешествието, но в сегашния случай имаше нещо различно. И двамата чувстваха нещо, което бе сладко, неопределено и опасно. Алис бе преценила, че за нея ще бъде по-добре да се качи горе с Кейт, но отговорът на нейната приятелка я бе задължил да остане. Ако бе тръгнала, щеше да покаже, че има специална причина за това. Защо да демонстрира подобна нужда? И защо, всъщност, да я изпитва?
Алис седеше в самия край на галерията, а столът на Кейт бе в краката й. Когато двете се бяха настанили, сервитьорът бе донесъл малка масичка за чашите им и Джордж бе сложил стола си от другата й страна.
По този начин Алис се бе превърнала в затворник. Не можеше да се измъкне без специална подготовка и когато бе станала, Кейт бе преместила стола си така, че Алис да не може да избяга, освен ако не помоли Джордж да го дръпне. Но защо би искала да бяга? Гледката пред очите й бе пленително красива. Нощта се бе спуснала бързо и незабележимо, както обикновено се случва по тези места, където здрачът не се проточва толкова дълго, колкото на север. Въпреки това не беше тъмно, защото луната бе изгряла, посребрявайки водата под себе си. Въздухът бе омайващо мек — онази мекота, която не е нито топла, нито студена, но те докосва с любяща нежност, сякаш невидимите духове на нощта те целуват по челото, прелитайки покрай теб. Рейн течеше в краката им. Изглеждаше толкова близо в меката светлина, че на Алис й се струваше, че може да нагази във вълните. Безспирният звук на скоротечна вода, това свежо, весело клокочене, галеше ушите им. Звукът се обвиваше около всеки разговор и го правеше интимен, но без да затруднява нито нея, която слушаше, нито него, който говореше. Ако ви се спи, това е най-сладката приспивна песен на света. Ако сте сам и искате да помислите, тя улеснява мислите ви. Ако сте сам и уви, не искате да мислите, защото мислите са твърде болезнени, тя облекчава мъката ви и ви утешава така, както само една мелодия може. Алис имаше чувството, че въздухът я милва, реката й пее най-нежната си песен и луната грее само за нея с най-меката си светлина — светлината, която придава стаена красота на всяко нещо, до което се докосне. Защо да я изоставя?
Известно време след оттеглянето на Кейт двамата мълчаха и Алис започна да се отърсва от чувството, което я бе обзело, че я грози някаква опасност. Вавасор се бе отпуснал назад, като облегалката на стола му се бе опряла в стената на къщата, бе вдигнал краката си на една табуретка и бе скръстил ръце пред гърдите си. Изглеждаше раздвоен между мислите и пурата си. Алис съзерцаваше реката и мислите й се бяха насочили към бъдещия й дом сред храстите и лехите с цветя на Джон Грей, но песента на реката, въпреки че бе приятна, не подхождаше на подобен дом, защото в нея имаше тайнственост, като във всички речни песни, когато човек се опита да разбере думите.
— Кога ще бъде сватбата, Алис? — попита Джордж най-сетне.
— О, Джордж! — отвърна тя. — Зададе ми въпроса така, сякаш си опрял пистолет в слепоочието ми.
— Съжалявам, че въпросът ти е толкова неприятен.
— Не съм казала, че ми е неприятен, но го зададе толкова ненадейно! Истината е, че изобщо не очаквах да кажеш нещо. Предполагам, че се бях умислила.
— Но щом не ти е неприятен… кога ще се жениш?
— Не знам. Датата още не е определена.
— Но кога смяташ да го направиш? Това лято?
— Със сигурност няма да е това лято, защото вече ще е свършило, когато се приберем вкъщи.
— Тази зима? Следващата пролет? Следващата година? Или след десет години?
— Преди да изминат десет години, струва ми се. Но не мога да бъда по-конкретна.
— Предполагам, че ти харесва? — попита след малко той.
— Кое? Да бъда омъжена? Не знам, още не съм го изпитала.
— Не, самата идея за брака. Очакваш ли с нетърпение живота, който ще водиш в Недъркоутс? Не си мисли, че го казвам с лошо чувство, защото нямам представа що за място е Недъркоутс. Като цяло не мисля, че има по-добър живот от този на един провинциален английски джентълмен със свое собствено имение. Стига да може да го поддържа, а не да живее в хронична бедност като дядо ми.
— Домът на господин Грей не му дава право да нарича себе си провинциален джентълмен.
— Но идеята ти харесва?
— О, Джордж, как само ме разпитваш! Разбира се, че ми харесва, иначе нямаше да приема предложението му.
— Това не е съвсем така. Но признавам, че нямам право да те разпитвам. Дори ако някога съм имал това право на основание на факта, че сме братовчеди, аз го загубих на основание на факта, че… но няма да говорим за това, нали, Алис?
Отначало тя не отвърна, така че той повтори въпроса си.
— Нали, Алис?
— Нали какво?
— Нали няма да говорим за отминалите дни?
— Защо да говорим за тях? Те са отминали. И тъй като двамата отново сме приятели, те вече нямат значение.
— А, да! Те вече нямат значение. Именно по тази причина можем да говорим за тях, без да се страхуваме. Ако не съжаляваме за нищо… ако и двамата нямаме причина да съжаляваме, защо да не говорим за тях напълно свободно?
