— Клетият старец! — възкликна госпожа Гринаул. По лицето й се стичаха сълзи. — Джон, помниш ли как ми се караше и как ми казваше, че от мен няма да излезе нищо? Предполагам, че е казвал същото и на теб, Кейт?
— Беше много мил с мен — отвърна Кейт и се приближи до леглото. Тя не бе от хората, които, само чакат извинение да заплачат, и очите й бяха сухи.
— Беше достоен стар джентълмен — отбеляза Джон Вавасор. — Принадлежеше на една отминала епоха, но това не означаваше, че не беше джентълмен до последния си дъх. Не вярвам, че някога е направил нещо несправедливо или невеликодушно. Хайде, Кейт, да слизаме долу.
Госпожа Гринаул остана, защото искаше да размени няколко думи със сестрата за начина, по който тялото на господин Гринаул е било третирано след смъртта му, след което последва брат си и племенницата си.
Джордж не замина за Пенрит и видя господин Гограм чак в деня на погребението, когато този достолепен адвокат дойде във „Вавасор Хол“. Не каза нищо повече по въпроса и не счупи печатите, с които бе заключено старото бюро в приемната. Двата дни преди погребението бяха безкрайно неловки за всички присъстващи, освен, може би, за госпожа Гринаул, която се преструваше, че не забелязва мрачното настроение на племенника си. Наричаше го „клетия Джордж“ и възприемаше неучтивото му, дори грубо отношение за проявление на скръбта му. Задаваше му въпроси за парламента, на които той, разбира се, не отговаряше, и му разказваше истории за клетия Гринаул, без да обръща внимание на отвратеното му изражение.
Денят на погребението най-сетне дойде и тялото на стареца бе съпроводено от доктора, Гограм, чичото и племенника, като Джордж се постара да заеме челното място, сякаш се надяваше, че по този начин ще затвърди претенциите си на наследник. Пасторът ги посрещна пред малката порта на гробището, след като по някакъв начин бе превъзмогнал, да се надяваме окончателно, нежеланието си (и първоначалното си решение) да не чете опело за този неразкаял се грешник. Но все пак го прочете, като спомена колебанието си само на един приближен духовник от същата епархия.
— Казаха ми, че завещанието на дядо ми е у вас — рече Джордж на адвоката, веднага, щом като го видя.
— В джоба ми е — отвърна господин Гограм. — Предлагам да го прочета, след като се върнем от службата.
— Обичайна практика ли е завещанието да бъде изнасяно от къщата на покойника?
— Напълно обичайна — отвърна адвокатът. — И в този случай това бе направено по изрично желание на завещателя.
— Мисля, че е обичайна практика — рече Джон Вавасор.
Като чу това, Джордж се обърна към чичо си и понечи да го нападне, но успя да се сдържи и не каза нищо, въпреки че се намръщи свирепо.
Погребението бе съвсем обикновено и Джордж не проговори по пътя до гробището и обратно. Джон Вавасор зададе няколко въпроса на доктора относно последните седмици на баща си и съвсем случайно бе споменато, както от доктора, така и от адвоката, че интелектът на стареца е останал незасегнат от болестта до сетния му час. Когато влязоха в къщата, госпожа Гринаул ги посрещна с покана за обяд. Влязоха в трапезарията и изпиха по чаша шери. Джордж изпи две или три. След това докторът се извини и се отправи към Пенрит, където живееше.
— Бихте ли ме последвали в другата стая? — попита адвокатът.
Тримата джентълмени станаха и се насочиха към всекидневната, като Джордж крачеше най-отпред. Зад него вървеше адвокатът, а Джон Вавасор затвори вратата след тях. Всеки безпристрастен наблюдател би заключил, съдейки по лицата на последните двама, че те очакват неприятен разговор. Пресичайки салона, господин Гограм бе извадил завещанието от джоба си. Държеше го в ръка, когато седна. Джон Вавасор застана зад един от столовете и се облегна на него, като гледаше нагоре към тавана. Джордж стоеше на чергата пред огнището с ръце в джобовете на панталоните си.
— Господа, бихте ли седнали? — рече господин Гогран.
Джон Вавасор веднага се подчини.
— Предпочитам да стоя тук — отвърна Джордж.
Господин Гограм отвори документа.
— Преди да изчетете завещанието — обади се Джордж, — искам да кажа няколко думи. Не знам какво съдържа, но вярвам, че е било съставено няколко часа преди смъртта на дядо ми.
— Един ден преди да почине — отвърна адвокатът. — Рано сутринта.
— Добре, един ден преди да почине. Това е същото. Бил е на смъртния си одър. Повече не е станал от леглото.
— По това време още не беше на легло, господин Вавасор. Не че щеше да има някакво значение, ако беше. И същия ден слезе на вечеря. Признавам, че не разбирам какво целите с тези забележки.
— Ако ме изслушате, ще разберете. Правя тези наблюдения, защото отказвам да приема, че дядо ми е бил в достатъчно добро здраве, за да изготви ново завещание в последните мигове на живота си и на такава преклонна възраст. Видях го преди няколко седмици и още тогава прецених, че не е годен да се разпорежда с имота.
— Не мисля, че сега е времето да се повдигат подобни възражения, Джордж — отбеляза чичо му.
