Джордж Вавасор бе получил съобщението за смъртта на дядо си един ден преди Алис, но го бе получил в късния следобед. Вместо веднага да замине за Уестморланд с пощенския влак, той бе предпочел да се види с няколко души, преди да напусне Лондон, като най-вече искаше да говори с адвоката си преди изчитането на завещанието. Затова остана още един ден в града и се качи на същия влак, който бе хванал чичо му. Той крачеше по перона и се оглеждаше за свободно място, когато погледна в едно от купетата и видя чичо си. Двамата се познаха, но не си казаха нищо. Джордж се качи в друго купе. На следващата сутрин, още преди съмване, те се срещнаха отново в ресторанта на гарата в Ланкастър.
— Значи баща ми си е отишъл, Джордж — рече чичото на своя племенник.
Отиваха на едно и също място и господин Вавасор чувстваше, че ще бъде добре да се помирят, преди да стигнат там.
— Да — отвърна Джордж. — Най-накрая си отиде. Чудя се каква е била последната му несправедливост.
Читателят несъмнено помни, че той бе получил първото писмо на Кейт, в което тя му бе казала за промяната в завещанието на стария земевладелец. Джон Вавасор се извърна отвратено. Скръбта му може би не бе толкова силна, но дори не се бе замислял за завещанието. Самият той не очакваше нищо, но не завиждаше на племенника си за наследството, което му се полагаше. В този момент мислеше за стария земевладелец като за баща, който винаги се бе отнасял добре с него. Приемаше, че Джордж не таеше подобна любов в сърцето си, но бе напълно неприемливо да говори по този начин за дядо си броени дни след смъртта му.
Чичото се извърна, но не каза нищо. Джордж го последва навън с предложение:
— Няма да намерим превоз в Шап — рече той. — Защо не си наемем файтон от Кендал?
Чичото се съгласи и двамата завършиха пътуването си заедно. Размениха си не повече от десетина думи във файтона, като Джордж не спираше да пуши. Когато спряха пред старата къща, те установиха, че някой друг ги бе изпреварил — госпожа Гринаул току-що бе пристигнала с карета от гарата в Шап. Тя бе тръгнала от Норич и се бе качила на техния влак в Манчестър.
Пристигането на госпожа Гринаул донесе огромна утеха на Кейт. Ако не беше леля й, тя нямаше да може да посрещне чичо си и брат си по начина, по който го направи. И двамата се държаха донякъде сдържано заради присъствието й — онази учтива сдържаност, присъща на непознати хора. Джордж не бе виждал леля си от дете и двамата трябваше да бъдат представени един на друг.
— Предполагам, че вие сте Джордж — каза госпожа Гринаул с усмивка и му подаде ръка.
— Да, аз съм Джордж — отвърна той.
— И сте член на парламента! — възкликна тя. — Каква чест за цялото семейство! Почувствах се толкова горда, когато чух!
Каза това с неподправено възхищение, след което се обърна към брат си.
— Времето на татко най-накрая дойде — рече госпожа Гринаул. — Да ти кажа честно, нямах представа, че е толкова слаб, колкото ми го описа Кейт.
— Аз също — отвърна Джон Вавасор. — На Коледа дойде с нас на църква.
— Нима? Мили Боже! Изглежда, го е сполетяла същата съдба, която сполетя клетия Гринаул — рече тя и попи очи с кърпичката си. — Джон, ти не познаваше Гринаул, нали?
— Срещнах го веднъж — отвърна брат й.
— Ах! Не беше от мъжете, които могат да бъдат оценени и разбрани след само една среща. Наясно съм, че има известно предубеждение към хората, които се занимават с търговия, но няма да говорим за това. Какво щях да правя сега без него, независимо дали е бил търговец или не?
— Не се съмнявам, че е бил прекрасен човек.
— Благодаря ти за тези думи, Джон. Ах! Защо не можем да задържим нещата, които искаме, завинаги?
Може би е редно да обясня, че преди да напусне Норич, госпожа Гринаул бе говорила с капитан Белфийлд и му бе казала, че при определени обстоятелства, ако се държи прилично, може да се надява. Капитан Белфийлд незабавно бе отишъл при най-добрия шивач в Норич, бе казал на мъжа за предстоящата си женитба и бе направил голяма поръчка. Шивачът обаче още не я бе изпълнил, тъй като чакаше доказателства за добрия късмет на капитана.
— Всички ние сме стръкове трева — заяви госпожа Гринаул, попивайки сълзите си — и някой ден ще бъдем окосени и хвърлени в пещта.
Брат й промърмори нещо съчувствено, клатейки глава в знак на съгласие с думите й за преходността на човешките дела, след което обяви, че ще излезе да поразгледа. Междувременно Джордж бе помолил сестра си да го заведе до стаята му и двамата вече се бяха качили горе.
Кейт бе решила да не споменава Алис до погребението, ако това бе възможно. Докато изкачваше стълбите, тя почти се разтрепери от страх, защото знаеше, че четенето на завещанието щеше да предизвика неприятности и тъга, а може би и люта кавги.
— Какво прави тази жена тук? — бе първият въпрос, зададен от Джордж.
— Аз я помолих да дойде — отвърна Кейт.
— И защо си я помолила да дойде тук? — попита гневно той.
