— Аз мисля, че е — отвърна Джордж. — Вярвам, че това завещание е инструмент, с помощта, на който, ако бъде признато за легитимно, ще бъда позорно ограбен. По тази причина възразявам срещу него и ще стигна до съд, ако се наложи. Сега можете да го прочетете, ако желаете.
— О, да, ще го прочета — каза господин Гограм. — И твърдя, че завещанието е напълно валидно.
— А аз казвам, че не е. Това е разликата между нас.
Завещанието бе изчетено, въпреки честите прекъсвания и гневни изблици на Джордж, които няма нужда да повтарям. Нито смятам да досаждам на читателите с пълния текст на самото завещание. То започваше с надеждата, изразена от завещателя, че имотът ще остане в семейството и къщата ще бъде наследена и стопанисвана от човек с името Вавасор. После старецът посочваше, че се чувства принуден да пренебрегне правата на естествения си наследник, вярвайки, че имуществото няма да е на сигурно място в ръцете му, в полза на сина си Джон Вавасор, който ще бъде главен изпълнител на завещанието му. Имуществото ще бъде наследено от най-големия син на Джордж (ако той някога се ожени и му се роди син) в деня, в който навърши двайсет и пет години. Междувременно с него ще се разпорежда Джон Вавасор, както намери за добре, с изключение на задължението да изплаща издръжка от петстотин лири на година на неговата внучка Кейт. Ако на Джордж не му се роди син, имуществото ще бъде наследено от най-големия син на Кейт или, ако това не бе възможно, от най-големия син на другата му внучка, взела името Вавасор. Личното му имущество ще бъде наследено от сина му Джон Вавасор.
— Опасявам се, че няма да получите много от тази последна клауза, господин Вавасор — рече адвокатът, след като свърши. — Земевладелецът нямаше дългове, но се съмнявам, че в банковата му сметка са останали повече от петдесет лири. Освен това стойността на имуществото е доста скромна. Не го е поддържал през последните десет години, но поне е платил всички дългове.
— Точно както предполагах — изсъска Джордж. Гласът му бе неприятен. Очите му блестяха и белегът му бе зейнал грозно. — В гнева си старецът се е опитал да ме ограби, защото не се подчиних на волята му последния път, когато го видях, преди да умре. Подобно завещание няма как да бъде валидно.
— Не мога да кажа нищо по този въпрос в момента — отвърна адвокатът.
— Къде е другото завещание? Онова, изготвено преди това?
— Ако помня правилно, изготвихме две преди това.
— И къде са те?
— Не е моя работа да знам това, господин Вавасор. Мисля, че го видях да унищожава едно, но не съм напълно сигурен. Що се отнася до другото, не мога да кажа нищо.
— Какво смяташ да правиш? — попита Джордж, обръщайки се към чичо си.
— Да правя? Ще изпълня завещанието, разбира се. Нямам избор. Сестра ти е най-облагодетелствана от него. Ще получава по петстотин лири на година до края на живота си, а ако се омъжи и ти не се ожениш или ако има син, а ти нямаш, той ще наследи всичко.
Известно време Джордж мълчеше, потънал в мисли. Не беше ли възможно, чрез Алис и Кейт, да успее да си върне имота? Може би, ако се оженеше за Алис… Но той трябваше да получи контрол върху имуществото веднага, за да може незабавно да започне да изкарва пари от него. А завещанието бе направило това напълно невъзможно. Делът на Кейт не й бе оставен безусловно: парите трябваше да минат през ръцете на чичо й Джон. Завещанието бе съставено така, че да го лиши от всичките му надежди.
— Проклето мошеничество! — рече той.
— Какво имате предвид, сър? — попита Гограм и се обърна към него.
— Онова, което казах. Проклето мошеничество. Кой е бил в стаята, когато завещанието е било изготвено?
— Свидетели на подписването бяха…
— Не попитах за подписването. Кой е бил в стаята, когато завещанието е било изготвено?
— Аз бях с дядо ви.
— И никой друг?
— Никой друг. Присъствието на друг човек в подобен момент би било много необичайно.
— Тогава считам този документ за най-обикновен боклук.
След тези думи Джордж Вавасор напусна стаята, като тресна вратата след себе си.
— Никога преди не съм бил обиждан така — промълви адвокатът, в чиито очи се бяха появили сълзи.
— Той е един разочарован и разорен мъж — отвърна Джон Вавасор. — Не мисля, че трябва да обръщате внимание на думите му.
— Но това не му дава право да ме обижда. Просто изпълних дълга си. Дори не съм съветвал дядо му. Поведението му бе жестоко и недостойно. Ако отново го срещна, ще му кажа това.
— Едва ли ще го срещнете отново, господин Гограм.
Адвокатът си тръгна, като преди това посъветва господин Вавасор да инструктира адвоката си в Лондон да предприеме стъпки за доказване валидността на завещанието.
— Едно от най-солидните завещания, които някога съм изготвял — рече господин Гограм. — Ако бъде признато за невалидно, ще се откажа от професията си.
