Кейт веднага почувства, че той говореше така, сякаш вече бе господар на имението и възнамеряваше да бъде и неин господар. Що се отнасяше до първото, тя нямаше възражения. Искрено желаеше той да стане господар на имението и въпреки опасенията й, че ще бъде горчиво разочарован по този въпрос, тя дори не би си помислила да оспорва правото му да се смята за такъв. Но постепенно бе започнала да си казва, че не бива да се подчинява на неговото господство. Този процес бе започнал в мига, в който я бе принудил да напише онова първо писмо, молейки Алис за пари.
— Поканих я преди смъртта на клетия ми дядо, Джордж, когато още смятах, че ще боледува в продължение на седмици. Животът ми тук с него, без друга жена в къщата, освен прислужниците, бе много самотен.
— Защо не покани Алис да ти прави компания?
— Алис нямаше да може да дойде — отвърна Кейт след кратка пауза.
— Не виждам защо не би могла. Но не искам тази жена тук. Опозори се, като се омъжи за ковач…
— Но, Джордж, нали ти ме посъветва да отседна при нея?
— Това е различно. Сега, когато той е мъртъв и тя разполага с парите му, можеш от време на време да й ходиш на гости, но не я искам тук.
— Напълно естествено е да дойде в дома на баща си, за да бъде с него на смъртния му одър.
— Мразя да ми казват какво е естествено и какво не е. Хората, които го правят, обикновено не знаят за какво говорят. Съмнявам се, че е обичала стареца повече от мен. И едва ли е обичала стареца, за когото се омъжи. Хората могат да бъдат такива лицемери! Като чичо Джон, който се преструва на тъжен, защото е дошъл тук, и ще се преструва, докато тялото на баща му лежи горе, но през последните двайсет години едва ли е имало нещо, което да е мразел повече, отколкото да идва тук, за да го види. Кога ще го заровят?
— Погребението ще бъде в събота. Вдругиден.
— Защо не го погребат още утре, за да можем да си тръгнем преди неделя?
— Почина едва в понеделник, Джордж — заяви покрусено Кейт.
— Пфу! У кого е завещанието?
— Господин Гограм. Беше тук вчера и ми заръча да предам на теб и на чичо Джон, че ще го носи на връщане от погребението.
— Какво общо има чичо Джон? — попита рязко Джордж. — Още този следобед ще отида в Пенрит и ще принудя този Гограм да ми даде завещанието.
— Не мисля, че ще го направи, Джордж.
— Какво право има да ми откаже? Какво право има изобщо? Откъде мога да бъда сигурен, че завещанието наистина е в него? Дядо къде държеше книжата си?
— В стария секретер79, както го наричаше. Онзи в трапезарията. Но е запечатан.
— Кой го е запечатал?
— Господин Гограм… всъщност двамата с господин Гограм го направихме.
— Защо, по дяволите?
— Просто му помогнах. Но според мен постъпи правилно. Мисля, че е нормално в подобни случаи.
— Глупости! Мислиш за далечното минало. Докато някой не ме убеди в противното, ще считам, че всичко тук ми принадлежи като наследник на стареца. Няма да допусна вмешателство, докато не се уверя, че правата ми наистина са били отнети. И няма да приема завещание, изготвено на смъртен одър. Когато човек едва държи химикалка в ръката си, онова, което пише с нея, няма никакво значение.
— Нима смяташ, че искам да отнема правата ти?
— Надявам се, че не.
— О, Джордж!
— Казах, че се надявам да не е вярно. Но има хора, които го искат. Нима смяташ, че чичо Джон не би го направил, ако можеше? Проклет да е! Ако опита, ще открие, че ще му струва скъпо. Ще го прекарам през всички съдилища в Англия! След няколко години ще му се иска никога да не е напускал „Чансъри Лейн“!
Сестрата донесе съобщение, в което се казваше, че госпожа Гринаул и господин Вавасор смятат да влязат в стаята на стария земевладелец, за да се сбогуват с него. „Може би госпожица Кейт и господин Джордж искат да ги придружат?“
— Господин Вавасор! — извика Джордж, карайки старицата да подскочи. Тя изобщо не разбра какво имаше предвид.
— Да, сър, старият земевладелец — отвърна.
— Ще дойдеш ли, Джордж? — попита Кейт.
— Не. За какво ми е да ходя там? Защо да се преструвам, че искам да видя трупа на мъж, когото мразех и който мразеше мен и чието последно действие, доколкото знам, е било да се опита да ме ограби? Няма да дойда.
Кейт отиде, използвайки тази възможност да се измъкне от брат си. С всеки изминал миг идеята, че трябва по някакъв начин да се раздалечи от него, й се струваше по-примамлива. Напоследък в характера му се бе появила една цинична свирепост, която го правеше почти нетърпим. В същото време изпитваше такава омраза към общоприетите правила, както ги наричаше, че бе започнал да пренебрегва всякакви норми на цивилизовано поведение. Тя отдавна знаеше за тази черта на характера му. Именно по тази причина опитите й да го ожени за Алис я бяха карали да се чувства гузна. А сега това държане и този начин на говорене я караха да изпитва благодарност за това, че Алис се бе спасила.
Кейт се качи с чичо си и леля си и видя лицето на дядо си за последно.
