— Клетата Алис! — рече Кейт и го погледна право в очите, давайки му да разбере, че не се страхуваше от заплахите му.
— Клетата Алис?! Проклета лицемерка! И двете сте такива: проклети, превзети, вероломни интригантки! Хайде, отиди и кажи на чичо си и на онази старица, че съм заплашил да те убия. Кажи и на съдията, когато те извикат в съда, за да ме лишиш от наследството ми. Лъжкиня проклета!
Той я бутна грубо и тя залитна и падна тежко на твърдата земя.
Джордж не се наведе, за да й помогне да се изправи и дори не погледна към нея, а продължи напред през обраслата с храсти пустош. Не бе поел по пътеката към Хоус Уотър, нито по пътеката, по която бяха дошли. Вървеше на север и Кейт, след като се надигна и седна на една малка купчина камъни, го изгледа как се спуска по склона и постепенно изчезва от поглед. Не тичаше, но крачеше много бързо и нито веднъж не погледна през рамо към нея. Накрая извивката на земята го скри от погледа й.
Отначало мислите й бяха насочени към него. Не се бе страхувала, че ще я нарани, дори когато го бе попитала дали смята да я убие. Кръвта й бе вряла от яд, а сърцето й бе препускало, но нито за миг не се бе уплашила. Въпреки това тя продължи да мисли за него, за неговото нещастие и за неговата немилост. Не се съмняваше, че той бе напълно и безвъзвратно разорен и опозорен. И това бе човекът, в когото бе вярвала и за когото не само бе жертвала себе си, но се бе опитала да жертва и собствената си братовчедка! Какво щеше да прави сега? Когато изчезна от погледа й, на нея й се стори, че потъва в някакъв ад, от който никога нямаше да може да избяга.
Кейт знаеше, че бе наранила ръката си при падането, но известно време не я мърдаше и се опитваше да не й обръща внимание. Бе решила да не мисли за себе си. След десетина минути тя стана и откри, че дясната й ръка е напълно безполезна и я боли при всяко движение. Опипа я с лявата и установи, че бе счупена малко под лакътя. Първата й мисъл бе дали да му каже това, когато го срещне в къщата. Как трябваше да му опише падането си? Може би трябваше да го излъже и да му каже, че се е подхлъзнала, спускайки се по склона сама? Разбира се, че той нямаше да й повярва, но едно такова извинение щеше да направи всичко много по-лесно. Не й мина през ум, че можеше да не го види до края на деня и че що се отнасяше до него, нямаше да й се наложи да лъже.
Запъти се обратно към вкъщи, като държеше дясната си ръка притисната в тялото с лявата. Разбира се, че щеше да й се наложи да обясни счупването, когато стигнеше, но истината бе, че мислеше само за обяснението, което щеше да даде на брат си. Що се отнасяше до другите, тяхната реакция не я интересуваше. „Ето ме, ръката ми е счупена, така че по-добре извикайте доктор.“ Това би било напълно достатъчно за тях.
Когато навлезе в гората, пътеката бе станала съвсем тъмна. Небето се бе задръстило с облаци и не след дълго започна да ръми. Постепенно дъждът се усили и още преди да достигне Бийкън Хил, небесата се бяха отворили и дъждът се бе превърнал в безмилостен порой. Въпреки болката, тя застана под едно дърво, използвайки извинението на дъжда, за да си почине няколко минути и да помисли над онова, което щеше да му каже. Осъзна, че можеше да го срещне още преди да е достигнала къщата и за пръв път изпита страх от него. Нима щеше да излезе от дърветата и да се опита наистина да я убие? Нима бе заобиколил, след като се бе скрил от погледа й, за да я издебне внезапно и да изпълни заплахата си? Кейт направи опит да се затича, но откри, че не можеше, защото движението й причиняваше болка. Продължи да крачи бързо през силния дъжд, държейки ръката си притисната към тялото, като оглеждаше дърветата за Джордж. Но никой не й се нахвърли по пътя обратно към „Вавасор Хол“. Ако бе способна да разсъждава трезво, щеше да прецени, че той нямаше как да я изпревари толкова бързо, дори ако бе изкачил стръмния склон, по който го бе видяла да се спуска. Истината бе, че Джордж съвсем се бе отдалечил и почти бе преполовил пътя до Бамптън, като в този миг напразно се опитваше да закопчее палтото си, за да се предпази от дъжда. Бесовете го бяха обладали и самият той нямаше представа къде отива.
Вечерята във „Вавасор Хол“ бе насрочена за пет часа, както винаги. Всъщност никой не я бе насрочвал, но всички бяха приели, че тя ще започне именно тогава. Точно в пет часа Кейт достигна входната врата. Отвори я с лявата си ръка и веднага се насочи към трапезарията. Чичо й и леля й стояха пред огнището.
— Вечерята е сервирана — рече Джон Вавасор. — Къде е Джордж?
— Цялата си мокра, Кейт — отбеляза леля Гринаул.
— Да, цялата съм мокра — отвърна Кейт. — Трябва да се кача горе. Може би ще дойдеш с мен, лельо?
— Да дойда с теб? Разбира се, че ще дойда.
Леля Гринаул веднага бе усетила, че нещо не бе както трябва.
— Къде е Джордж? — попита Джон Вавасор. — С теб ли се върна или трябва да го чакаме?
Кейт седна на стола си.
— Не съм сигурна къде е — отвърна.
Междувременно леля й се бе втурнала към нея и успя да я хване миг преди да падне от стола.
