Кейт бе гледала как брат й ламти за пари през целия си живот. Тя разбираше спешната му нужда от средства. Разбираше агонията на този негов копнеж. Но самата тя бе толкова далече от подобни копнежи и желания, че просто не можеше да повярва, че той би могъл да помисли това за нея. Колко често му бе предлагала да му даде всички си пари до последния шилинг! В този миг тя реши, че не иска никога повече да го вижда, но въпреки това, ако можеше да го направи, би му прехвърлила всичките пари, които щеше да получи от наследството си.
Но такова прехвърляне бе невъзможно. Джон Вавасор остана в Уестморланд до края на седмицата и проведе множество дискусии, свързани с имота. Господин Раунд дойде от Лондон и се срещна с господин Гограм в Пенрит. Що се отнасяше до валидността на завещанието, господин Раунд заяви, че тя е безспорна. Беше назначен агент, който да получава парите от рентата. Бе постигнато и съгласие, „Вавасор Хол“ да бъде даден под наем точно шест месеца след тази дата. Междувременно Кейт щеше да остане там, докато ръката й зарасне и докато реши какво да прави. Госпожа Гринаул обеща да остане с нея и дори й предложи услугите си за неопределено време, сякаш напълно бе забравила за капитан Белфийлд. Но не бе забравила за господин Чийзакър, като продължаваше да обсъжда този джентълмен така, сякаш бе ухажор на Кейт. Но вече не смяташе, че племенницата й бе задължена да приеме евентуалното му предложение за брак. Тя вече разполагаше със собствено богатство и въпреки че този брак бе желателен, той със сигурност не бе необходим. Госпожа Гринаул го наричаше „клетия Чийзакър“ и посочваше, че Кейт би се чувствала много удобно в ролята на негова съпруга, но вече не казваше, че шансовете й на брачния пазар щяха да бъдат нищожни, ако не приемеше предложението му.
— Млада жена с издръжка от шестстотин лири на година може да прави каквото си поиска — заяви леля Гринаул. — Това е по-добре, отколкото да получаваш рента през следващите десет години.
— И несъмнено ще трае по-дълго — отбеляза Кейт.
Тя искаше Алис да дойде при нея в Уестморланд преди тези шест месеца да са изтекли и спомена това желание на чичо си. Той обеща да попита дъщеря си, но не каза нищо повече по въпроса. След това си замина, оставяйки лелята и нейната племенница сами във „Вавасор Хол“.
— Какво ще правим, ако онзи див звяр реши да дойде тук? — попита госпожа Гринаул, обръщайки се към брат си.
Вавасор можеше само да изрази надеждата, че дивият звяр ще стои на разстояние.
Дивият звяр наистина стоеше на разстояние, поне докато госпожа Гринаул бе в къщата. Сега ще се върнем при него и ще проследим пътя му надолу по планината, под проливния дъжд, до Бамптън, малко селце в подножието на Хаус Уотър. Читателят помни, че след като удари сестра си, той й обърна гръб и хукна надолу по склона, като нито веднъж не се обърна, за да види дали е добре. Бе открил, че вече няма власт върху нея, поне що се отнасяше до това да я убеди да излъже, ако я принудеха да свидетелства. Колкото повече я бе заплашвал, толкова по-сигурна бе ставала в това, че дядо й бе разсъждавал напълно трезво, когато бе решил да промени завещанието си. Бе го погледнала в очите и бе отказала да му се подчини, а той се бе почувствал така, сякаш бе забила нож в гърба му. Какво можеше да направи? Истината бе, не можеше да направи нищо. Бе й казал, че ще я убие. Гневът го бе накарал да каже това. Гневът го бе убедил, че това е единственото възможно решение. Но какво щеше да постигне, ако я убиеше? Или по-скоро, ако я бе убил там, в планината? Нищо! Щяха да го обесят! Дори нямаше да изпита удовлетворение от това, че й е отмъстил. Ако бе убил онзи старец, който, за съжаление, вече не можеше да бъде застигнат от подобна съдба, но ако бе успял да сложи отрова във виното му, например, преди да изготви новото завещание, тогава би имало смисъл от подобно деяние! Той бе обмислил този вариант, но така и не се бе осмелил да предприеме нещо, и в момента се укоряваше за този факт. Нямаше да постигне нищо, ако убиеше сестра си. Така че овладя гнева си и й обърна гръб, оставяйки я сама да се прибере вкъщи.
