— Ръката ми — прошепна Кейт — ръката ми!
И тя припадна в ръцете на леля си.
— Той я е наранил — отсече госпожа Гринаул и погледна към брат си. — Това е негово дело.
Джон Вавасор я зяпна слисано и веднага му се прииска да се върне на улица „Кралица Ан“.
Малко преди единайсет часа тази вечер (вечерта, когато ръката на Кейт Вавасор беше счупена) някой почука тихо на вратата на спалнята й. В това нямаше нищо изненадващо, тъй като от всички в къщата само Кейт си бе легнала. Леля й бдеше до леглото й, а докторът, извикан от Пенрит, за да намести счупената й кост, още не си бе тръгнал, като в момента обсъждаше инцидента с Джон Вавасор в трапезарията.
— Ще се възстанови напълно — каза той. — Най-обикновена фрактура. Вдругиден ще дойда да я прегледам.
— Но не е ли странно подобно счупване да се получи при едно най-обикновено падане по време на разходка? — попита господин Вавасор.
Докторът сви рамене.
— Човек никога не знае — отвърна той. — Познавам една млада жена, която счупи бедрената си кост, опитвайки се да изрита котката си. Или поне това ми каза.
— Точно така! Предполагам, че не сте разследвали случая?
— Не съм. Моята работа е да излекувам контузията, а не да разследвам начина, по който е била получена. Имаше разследване, но младата дама не промени историята си. Лека нощ, господин Вавасор. Не я тормозете с въпроси, преди да се е наспала.
Докторът си тръгна и Джон Вавасор остана сам, застанал с гръб към огъня в трапезарията.
Когато Кейт бе припаднала малко след като се бе върнала от разходката си, в къщата бе настанала такава суматоха, че господин Вавасор не бе имал време да реши какво да мисли за инцидента, довел до нараняването й. Госпожа Гринаул веднага бе установила счупването и бе наредила на прислужниците да извикат доктора. За щастие, той си бе вкъщи и бе пристигнал във „Вавасор Хол“ малко преди десет часа. Междувременно, веднага след като се бе свестила, Кейт им бе разказала какво се бе случило.
Двамата с брат й се скарали за завещанието и той си тръгнал разсърден, оставяйки я сама в планината. Тя бе паднала, след като се бе извърнала от него, и бе открила, че се е наранила. Но му била твърде ядосана, за да му каже. Установила, че ръката й е счупена, едва след като той се скрил от погледа й. Това бе нейната история и в нея нямаше нищо невероятно, но съдържаше прекалено много недостоверни неща. Несъмнено бе вярно, че Джордж не бе знаел за нараняването й. Беше вярно, че не го помолила за помощ. Беше вярно, поне донякъде, че бе паднала и беше вярно, че не бе знаела колко сериозно е нараняването й, преди той да се отдалечи прекалено много, за да може да го извика. Но Кейт бе премълчала факта, че той я бе бутнал и когато я бяха попитали за причината за кавгата, тя бе отказала да отговори.
Нито чичо й, нито леля й, й бяха повярвали. Това бе напълно естествено и тя знаеше, че не й бяха повярвали. Отсъствието на Джордж, неговата избухливост и сериозността на нараняването й ги караха да се съмняват в достоверността на думите й. Но не можеха да я разпитват в сегашното й състояние. Госпожа Гринаул все пак я попита каква е вероятността племенникът й да се върне във „Вавасор Хол“.
— Мога само да кажа, че пое в посока към Бамптън — отвърна Кейт. — Може би е отишъл в Пенрит. Беше ядосан на всички ни и тъй като къщата вече не е негова, сигурно е решил, че не иска повече да спи тук. Но кой може да каже? Той не разсъждава трезво, когато е ядосан.
След заминаването на доктора, Джон Вавасор се отдаде на разсъждения, опитвайки се да достигне до истината. „Сигурен съм, каза си той, че докторът подозира нещо. Познах го по тона му и го видях в очите му. Подозира, че Джордж е счупил ръката й. Но как мога да го докажа? И какво ще постигна, ако го направя? Клетото момиче! Може би за нея ще е по-добре да се престорим, че й вярваме.“
Той реши, че това наистина щеше да бъде по-добре. Защо да се нагърбва със задачата да държи сметка на своя ненормален племенник, особено, при положение че не можеше да докаже нищо? Завещанието щеше да му създаде достатъчно проблеми. Той закопня да се върне в клуба си, а офисът на улица „Чансъри Лейн“ вече не му се струваше толкова ужасен. Насочи се към спалнята си, като по пътя почука на вратата на Кейт, за да попита как е.
Междувременно госпожа Гринаул бе получила съобщение в спалнята на племенницата си. Прислужницата бе почукала на вратата и й бе връчила бележка, донесена от едно момче от Шап и предназначена за госпожица Вавасор. Бележката не бе сгъната и не бе адресирана. По-скоро бе смачкана на топка, а посланието бе следното: „Изпрати дрехите ми по момчето. Няма да се връщам в къщата.“ Госпожа Гринаул я показа на Кейт, след което отиде да приготви багажа на племенника си. Куфарът му бе връчен на момчето, което пое обратно към Шап с каруцата си. Господин Вавасор научи за това, когато се качи горе.
