— Не възразявам — рече баща й, говорейки с онзи примирен тон, използван от мъжете, които считат интересите си за накърнени, независимо от обстоятелствата. — Мога да си наема квартира. Предполагам, че ще бъде най-добре да се изнесем от къщата, имайки предвид, че вече прахоса почти всичките си пари?
Алис реши, че нямаше смисъл да посочва, в отговор на това несправедливо обвинение, че нейният принос към плащането на сметките щеше да остане същия. Тя чудесно знаеше, че това щеше да бъде така, и бе напълно убедена, че щеше да завари баща си в старата къща, когато се върнеше от пътешествието си. Замисли се за всички проблеми, които я измъчваха в момента, и реши, че това отсъствие от Лондон щеше да й се отрази почти толкова добре, колкото на самата лейди Гленкора. Дори вече бе започнала да чувства, че не можеше да не замине. Можеше да порицава братовчедка си, чиито недостатъци бяха очевидни, лесни за определение и почти крещящи, но това не означаваше, че не бе наясно със своите. Алис знаеше, че също имаше причина да се срамува от себе си. Почти се страхуваше да покаже лицето си пред приятелите си и често ронеше сълзи от мъка, мислейки за проблемите си. Жестоките думи на баща й постоянно отекваха в главата й: „При теб нещата приключват прекалено често!“ Това обвинение, колкото и да бе жестоко, бе напълно основателно и нима едно неомъжено момиче можеше да бъде обвинено в нещо по-ужасно? В мига, в който бе чула предложението на лейди Гленкора, Алис бе решила, че трябва да напусне дома си, особено дневната на улица „Кралица Ан“, свързана с толкова много спомени, които в момента искаше да забрави.
Господин Палисър не можеше да позволи на жена си да остане в Лондон през десетте дни, докато чакаха Алис да се върне от Уестморланд, но и не можеше да я изпрати в провинцията сама. Затова я заведе в Мачинг, след като бе получил специално разрешение да отсъства от Камарата до края на сесията, и остана там с нея почти до края на този период. По-късно лейди Гленкора сподели с Алис, че седмицата, прекарана в Мачинг, била ужасна. Той нито веднъж не я укорил и дори не загатнал, че има основание да се оплаче от поведението й. Отнасял се с нея с уважение и много повече привързаност, отколкото обикновено.
— Но не ме изпускаше от поглед — рече лейди Гленкора. — Сигурно е решил, че Бурго Фицджералд се спотайва някъде сред руините. Не ме подозираше, разбира се, но нито за миг не ме оставяше сама.
Казвайки това, лейди Гленкора почти бе налучкала истината. Докато се бе разхождал под брястовете в Кенсингтън, Господин Палисър бе решил, че никога няма да подозира жена си и никога няма да се отнася с нея така, сякаш я подозира. Бе си казал, че вината е повече негова, отколкото нейна, мислейки за признанието, което му бе направила преди сватбата. Но той считаше за свой най-висш дълг да я спаси от бездната, в която, както самата лейди Гленкора му бе казала, за малко не бе пропаднала. Това трябваше да бъде направено както за нейно, така и за негово добро. Дългът, който имаше към нея, беше толкова важен, че се бе отказал от най-голямата си мечта, за да го изпълни. Щеше да бъде ужасно да му отнемат съпругата, но щеше да бъде още по-ужасно всички на света да знаят, че го бе сполетяло подобно нещастие.
Така че той не се отделяше от жена си. Двамата кръстосваха Мачинг, теглени от Денди и Флърт. Самият той предлагаше тези малки екскурзии. Бяха му досадни, разбира се, но бяха още по-досадни за жена му, която намираше за много трудно да разговаря с него. Тя се мъчеше да говори, той се мъчеше да отговаря и това бе едно голямо мъчение. Той седеше с нея всяка сутрин и всяка вечер. Закусваше с нея, обядваше с нея и вечеряше с нея. Лягаше си рано, тъй като вече нямаше страници с числа, изискващи вниманието му. Най-накрая тази седмица се изтъркаля.
— Няколко пъти го видях да се прозява — рече лейди Гленкора по-късно. — Сякаш щеше да се разпадне на парчета.
