— Да разваляш подобни планове е почти толкова лесно, колкото да ги съставяш — обади се баща й. — Нищо не зависи от теб и те съветвам да не разчиташ на това, че ще стигнеш по-далече от Ваден.
— Ако господин Палисър размисли, ще се върна вкъщи, разбира се — отвърна Алис с плах опит за усмивка.
— Не ми прави впечатление на мъж, който често променя мнението си — рече Грей. — Но в момента цял Лондон обсъжда факта, че е променил мнението си. В клубовете говорят, че са го поканили в правителството, но вместо това е решил да отиде в чужбина.
— Предполагам, че това е дело на жена му — отбеляза господин Вавасор.
— Това е най-големият недостатък на работата в парламента — заяви Грей. — Човек не може да направи нищо, без да потърси разрешение. Има хора за тази работа, разбира се, но се кълна, че им дължим страшно много.
Когато пое ръката на бившия си любим, за да бъде съпроводена от него до масата за вечеря, Алис се сети за всичките им спорове по този въпрос. Именно това бе причината да го напусне. Той не бе спорил с нея и не я бе принуждавал да спори с него. Не бе стигал дотам. Ако го бе направил, Алис подозираше, че може би щеше да успее да я накара да се съгласи с гледната му точка. Поне бе сигурна, че щеше да се опита да го направи. Но не можеше да стане неамбициозна, бездейна, ленива и философски настроена без нито един спор по въпроса — без дори да й бъде даден шансът да се престори на убедена. Ако един мъж заведе кучето си от града в провинцията, животното трябва да се приспособи към селския живот, без да знае причината за тази промяна. Но една жена не бива да бъде третирана като куче.
— Ако бе склонил поне да обсъди въпроса с мен! — казваше често Алис. — Но не! Вече бе решил, че ще чете своите книги, докато аз му нося чехлите и му сервирам чая.
Тя си припомни всичко това, докато слизаше по стълбите с него. Споменът бе придружен със знанието, че именно това отношение я бе тласнало към ужасния й годеж с братовчед й Джордж. Но всичко бе приключило. Нищо на този свят не би могло да я принуди да се омъжи за Джордж Вавасор. Но фактът, че сериозно бе обмисляла подобен брак, сам по себе си бе достатъчен да съсипе репутацията й. „При теб нещата приключват прекалено често!“ След тези жестоки думи на баща й, Алис си бе казала, че не може да има повече „неща“, които да приключват за нея. Но цялото й нещастие бе дошло от това презрително отношение към ежедневните удоволствия — това чувство на превъзходство над обикновената човещина.
— Не мисля, че трябва да ги съжаляваме — отвърна тихо тя, докато господин Грей все още я държеше под ръка. — Едва ли има по-щастливи мъже от онези, които ни представляват в парламента.
— Ах! — отвърна той. — Старата ни кавга.
Каза го така, сякаш това бе един най-обикновен спор или може би десетина най-обикновени спора, от онези, които постоянно избухват между добри приятели, а не нещото, довело до раздялата на двама души, които се обичат.
— Старата история с градската мишка и селската мишка. Известно време двете мишки се отнасят с уважение една към друга и дори си правят комплименти, но после започват да казват онова, което наистина мислят и се оказва, че всяка мишка харесва своя живот повече.
Алис не каза нищо повече по въпроса и тримата седнаха около малката маса. За нея бе изумително, че той можеше да говори по този начин, да намеква за миналите им надежди и за сегашните им неволи, без трепет в гласа и без, поне доколкото можеше да прецени, чувство в сърцето.
— Алис, не мога да похваля готвачката за супата — рече баща й.
— Не й даваш достатъчно поводи да я прави, татко, защото твърде рядко ядеш тук. Освен това научих за тази вечеря в два часа днес.
— Ако една готвачка не може да приготви супа за пет часа, значи не би могла да я приготви и за една седмица.
— Надявам се, че господин Грей ще я извини — рече Алис.
— Не е ли вкусна? — попита той. — Не мога да кажа, че е, защото не искам да се преструвам, че имам мнение по въпроса. Но ако не ми бяхте казали, едва ли щях да открия нещо нередно.
— Къде вечеряш обикновено, когато си в Лондон? — попита господин Вавасор.
— В стария клуб на ъгъла на улица „Съфък“. Мисля, че това е най-старият клуб в Лондон. Не съм принадлежал към друг и не бих могъл да ги сравнявам, но едва ли има по-добър.
— Нима ви сервират по-вкусни супи от нашата? — попита Алис.
— Имате отличен готвач — рече господин Вавасор сериозно. — Един от най-добрите второкласни готвачи в Лондон. Почти го бяхме спечелили, но ни го отмъкнахте в последния момент. Познавам го много добре.
— Знаеш много повече от мен по този въпрос. Това е друго нещо, от което не разбирам. Бих предпочел да ме накарат да избера следващия министър-председател, отколкото готвач за клуб.
