Алис бе решена на всичко, за да спази обещанието си към Кейт и да я посети в Уестморланд, преди да замине със семейство Палисър. Кейт й бе написала три реда с лявата си ръка, молейки я да дойде, и тези три реда бяха по-убедителни от всичките писма, които досега й бе писала със здравата си дясна ръка. Алис бе научила част от истината за инцидента от баща си, или по-скоро бе чула неговите заключения по въпроса. Бе чула й как братовчед й Джордж се бе държал след изчитането на завещанието и как после бе изчезнал, без отново да се появи във „Вавасор Хол“. След всичко това тя чувстваше, че дължеше малко съчувствие на Кейт. Несъмнено би могла да изрази това съчувствие в писмо, но имаше неща, които никой не можеше да изрази достатъчно добре в писмо. Освен това имаше неща, които можеха да бъдат казани, но не и написани. Следователно трябваше да замине за Уестморланд и веднага писа на Кейт, за да й каже да я очаква до ден-два. Когато се върнеше в Лондон, щеше незабавно да се отправи към „Парк Лейн“ и да прекара там двата дни до заминаването си със семейство Палисър.
В деня, преди да тръгне, баща й дойде да говори с нея. Каза й, че Джон Грей ще вечеря с него тази вечер на улица „Кралица Ан“.
— Днес, татко? — попита тя.
— Да, днес. Защо не? Не познавам по-непридирчив мъж по отношение на храната от Джон Грей.
— Не мислех за това, татко — рече Алис.
Господин Вавасор не отговори. Няколко минути мълчеше, взирайки се през прозореца. Когато най-накрая се отправи към вратата, той го направи бавно, сякаш очакваше да бъде спрян. Стигна до масата и взе една книга. Почти бе стигнал прага, когато Алис рече:
— Може би ще бъде по-добре двамата с господин Грей да вечеряте сами.
— Какво имаш предвид под сами?
— Имам предвид без мен… като двама близки приятели.
— Ако исках това, щях да го поканя да вечеря с мен в клуба — отвърна господин Вавасор и отново тръгна.
— Но, татко…
— Скъпа моя, ако възнамеряваш да ми кажеш, че не можеш да се срещнеш с господин Грей след всичко, случило се между вас, ще ти отговоря, че това са глупости. Пълни глупости! Щом е решил да дойде, не виждам причина да не го приемеш.
— Ще изглежда така, сякаш…
— Как ще изглежда?
— Сякаш е бил поканен като мой гост.
— Това са глупости. Вчера се видяхме и го поканих на вечеря. Днес отново се видяхме и той ми каза, че приема поканата. Не е такъв глупак, че да си помисли, че ти си го поканила.
— Знам, че няма да си помисли, че аз съм го поканила.
— А ако избягаш, ще направиш много по-голям въпрос от това, отколкото всъщност е. Разбира се, не мога да те накарам да вечеряш с мен, ако не искаш.
Алис не искаше, но след кратък размисъл реши, че наистина би превърнала това в много по-голям въпрос, ако избягаше, както се бе изразил баща й. Щеше да отсъства от Англия цели шест или седем месеца, а може би и по-дълго. Защо да не сподели плановете си с господин Грей? Освен това можеше да го направи по начин, който недвусмислено да му покаже, че кавгата й с Джордж Вавасор по никакъв начин не означаваше, че отношенията между тях се бяха променили. Не се съмняваше, че баща й му бе разказал всичко. Чудесно знаеше, че желанията на баща й по този въпрос не се бяха променили. Това, че бе поканил Джон Грей на вечеря, не беше странно, въпреки че нямаше навика да прави такива демонстрации на гостоприемство. Но Алис реши, че тези негови опити нямаше да се увенчаят с успех. Жалко, че той не я познаваше достатъчно добре, за да осъзнае това. Тя щеше да приеме господин Грей за последно в дома си, а когато догодина се върнеше в Англия, той щеше да бъде в Недъркоутс и въпросът отдавна щеше да е решен.
Облече се съвсем скромно, като просто замени една черна рокля с друга, след което седна в дневната и зачака пристигането на двамата джентълмени. Часът на вечерята отдавна бе минал, когато баща й най-накрая се качи горе. Алис знаеше, че бе в къщата и бе заподозряна, че нарочно се бе скрил, за да може Джон Грей да остане насаме с нея. Независимо от това дали обвинението й бе основателно, Джон Грей не се бе възползвал от възможността, която се бе отворила пред него. Баща й влезе пръв и вече се бе настанил в креслото си, когато гостът бе обявен.
Господин Грей влезе в стаята и Алис осъзна, че се е изчервила от смущение, но все пак успя да запази самообладание. Държанието му бе безупречно. По-късно тя си каза, че нищо на този свят не би могло да го смути. Приближи се към нея с обичайната си дискретна усмивка, която бе топла и мила въпреки тази дискретност. Нежно взе ръката й в своята, но нито я стисна, нито я погали в израз на любов. И когато се обърна към нея, той я нарече Алис, сякаш това бе най-естественото нещо на света. В гласа му нямаше издайническо трепване. Но нима някога бе имало?
— Чух, че заминаваш в чужбина с братовчедка си лейди Гленкора Палисър — рече той.
— Да — отвърна Алис. — Заминаваме на дълго пътешествие. Едва ли ще се върнем до края на следващата зима.
