— Не виждам нищо лошо в това да му предложим легло, нали? — попита госпожа Гринаул. — Виждаш ли, странноприемницата в Шап е прекалено далече за сутрешни визити.
Кейт трябваше да се съгласи, въпреки че идеята да приеме капитан Белфийлд в дома си не й харесваше особено.
— Той може изобщо да не дойде — продължи вдовицата. — Не виждам как би могъл да си позволи подобно дълго пътуване, особено след като се скара с господин Чийзакър.
— Ако трябва да посети „Вавасор Хол“, да го направи след заминаването на Алис — каза Кейт. Това бе единственото й желание по въпроса и реши да го сподели с леля си. Но изглежда, и то нямаше как да бъде изпълнено.
— Нямам представа къде е, мила моя. И не бих могла да му пиша. Никога през живота си не съм го правила и не смятам да започна сега.
Госпожа Гринаул увери племенницата си, че не бе канила капитан Белфийлд във „Вавасор Хол“, но Кейт не можеше да не се усъмни в истинността на това твърдение.
Алис пристигна и в продължение на няколко дни трите дами си прекарваха много добре заедно. Ръката на Кейт все още бе превързана през рамото, но въпреки това тя излизаше на дълги разходки, противно на лекарските препоръки. Разбира се, че двете с Алис се катереха нагоре по планината. Всъщност всички пътеки от „Вавасор Хол“ водеха нагоре в планината, освен онази, слизаща до Шап. Но те веднага поеха към Бийкън Хил, сякаш се бяха наговорили предварително. Не си задаваха въпроси относно маршрута и въпреки че не стигнаха до скалата, от която бяха съзерцавали Хоус Уотър, минаха покрай мястото, където Кейт бе счупила ръката си.
— Паднах точно тук — рече тя. — Последното нещо, което видях от него, беше гърбът му, докато вървеше към онази долина там. Когато се изправих, все още го виждах. Беше една от онези вечери, когато облаците са тъмни, но всеки предмет изпъква с една особена яснота, защото въздухът е чист. Дълго стоях тук и го гледах, държейки ръката си, но той нито веднъж не се обърна назад. Знаеш ли какво, Алис? Струва ми се, че никога повече няма да го видя.
— Имаш предвид, че е решил окончателно да прекрати взаимоотношенията ви?
— Не мога да ти кажа какво точно имам предвид! Струваше ми се, че той се отдалечава от мен и сякаш излиза от моя свят и влиза в друг. Съвсем ясно виждах силуета му на фона на светлото небе и крачеше много бързо, докато не се скри зад билото на онзи хълм. Разбира се, тогава мислех, че ще се върне в имението. Дори се уплаших, че може да ме издебне в гората по пътя обратно. Въпреки това имах усещането, че никога повече няма да го видя. Мисля, че хората го наричат предчувствие.
— Оттогава не ти ли е писал?
— Нито дума. Не забравяй, че той не знаеше за нараняването ми. Сигурна съм, че няма да ми пише и съм решила да му отвърна със същото. Ако има нужда от пари, ще му изпратя, но няма да му пиша.
— Опасявам се, че винаги ще има нужда от пари, Кейт.
— И аз. Само ако знаеше колко страдах, когато ме принуди да ти напиша онова писмо! Но истината е, че се отнесох чудовищно с теб! Разбира се, че не биваше да го пиша.
— В онова писмо нямаше нищо нередно.
— Беше жестоко писмо. Цялото нещо беше жестоко. По-скоро трябваше да умре от глад на улицата, отколкото да посегне на парите ти. Трябваше да се откаже от парламента и от всичко останало! Отдавна имах своите подозрения, но това окончателно ме настрои срещу него. Бях започнала да се съмнявам, че той е мъжът, за когото го мислех… и когото ти описвах.
— Можех и сама да преценя това — каза Алис.
— Разбира се, че си го направила. Но аз постоянно се опитвах да те накарам да не го съдиш толкова строго. Алис, мила моя Алис! И двете страдахме заради него, ти може би повече от мен. Но аз се отказах от всичко заради него. Целият ми живот бе устроен така, че да му служа. Бях като негов домашен любимец, който изпълнява всичките му команди. Караше ме да правя неща, които бяха долни и ужасни. И аз чудесно съзнавах това и въпреки всичко му се подчинявах. Бих могла да кажа, че почти го боготворях. Дори сега, ако се върне при мен, най-вероятно ще му простя.
— И аз ще му простя, но не бих направила нищо повече от това.
— Но той никога няма да се върне. Никога няма да ни помоли за прошка. Никога няма да я поиска. Няма сърце.
— Толкова дълго ламти за пари, че дяволът е превърнал сърцето му в камък — заяви Алис.
— Но може да бъде толкова мил, когато поиска… може да говори толкова нежно! Помниш ли как се държа в Швейцария? Помниш ли онази тераса в Базел? Помниш ли онази прекрасна вечер, когато гледахме момчетата, плуващи в реката?
— Да… помня.
— И аз! И аз! Алис, бих дала всичко, което имам на този свят, ако можех да се върна там, в Швейцария!
— Ако казваш това заради мен, Кейт…
— Не го казвам заради теб. За мен няма значение къде ще осъзная, че мъжът, когото боготворя, не е бог от злато, а човек от плът и кръв — в Уестморланд или в чужбина. Но ти не трябваше да загиваш, премазана под развалините на неговия храм.
— Не съм премазана, Кейт!
— Прекалено горда си, за да го признаеш, разбира се.
