От всичко това става ясно, че бащата и бившият годеник на Алис все още работеха заедно. Господин Вавасор с неохота бе прибягнал до това да говори по този начин за дъщеря си с Джон Грей, тъй като обстоятелствата го бяха накарали да загърби родителската тактичност. Бе се видял принуден да признае на мъжа, когото искаше за зет, че го иска за зет и да изостави онази дискретна резервираност, с която един баща обикновено говори за дъщеря си. Сега между двамата мъже нямаше тайни.
— Наистина ли заминаваш утре? — попита Грей, застанал съвсем близо до масичката за ръкоделия на Алис.
Господин Вавасор го бе последвал в дневната, но се бе настанил в креслото от другата страна на огнището. Господин Грей не шепнеше, но все пак говореше по начин, който ясно показваше, че не иска да го чуват в другия край на стаята.
— Заминавам за Уестморланд утре. Иначе пътуването до континента е насрочено за края на следващата седмица.
— Но няма да се връщаш тук между двете пътувания?
— Не, няма да се връщам на улица „Кралица Ан“.
— И ще отсъстваш няколко месеца?
— Господин Палисър е планирал да се върнем следващия Великден. Така е казал на лейди Гленкора. Самата аз не съм говорила с него, откакто се съгласих да ги придружа.
— Какво ще кажеш, ако ме срещнеш някъде по време на своите странствания?
Той съвсем непринудено се бе настанил на дивана до нея — не толкова близо, че да я накара да се измести, но достатъчно близо, за да запази интимния характер на разговора.
— Това не ми се струва много вероятно — отвърна Алис, чудейки се какво да каже.
— Според мен е много вероятно. Самият аз мразя изненадите. Не бих могъл да тръгна след теб, без ти да знаеш това. Ще замина в чужбина, но чак наесен, след края на летните жеги. И ще се опитам да те намеря.
— Да ме намерите, господин Грей!
Гласът й трепна, въпреки усилията й да запази самообладание. Вече бе твърде късно, въпреки че би дала всичко, ако можеше да върне последните си думи обратно.
— Не мисля, че това би било справедливо.
— Не мисля, че би било несправедливо, ако съм те предупредил, че идвам. Не смятам да се натрапвам ненадейно. Нито на теб, нито на твоите приятели.
— Не мислех за тях. Те с удоволствие ще се запознаят с вас, разбира се.
— Но ти, разбира се, няма да се зарадваш да ме видиш? Това имаш предвид, нали?
— Имам предвид, че според мен ще бъде по-добре да не се срещаме по-често, отколкото трябва.
— Аз не споделям това мнение, Алис. Изобщо не го споделям. Колкото по-често се срещаме, толкова по-добре… поне според мен. Но няма да те притеснявам повече тази вечер. Лека нощ!
Той стана и си тръгна, а баща й излезе с него, като обяви, че иска да се разходи, но Алис знаеше, че ще отиде в клуба си.
През последните дни госпожа Гринаул се бе превърнала в господарка на имението „Вавасор Хол“ в Уестморланд, като се грижеше за Кейт и нейната счупена ръка. Леля и племенница се бяха сближили много през последните седмици. Кейт бе признала на леля си, че брат й се бе отнесъл зле с нея, дори много зле, а госпожа Гринаул бе признала на своята племенница, че е започнала да изпитва съчувствие към капитан Белфийлд.
— Проявил е насилие към теб и е счупил ръката ти? Знаех си! — възкликна госпожа Гринаул, говорейки за своя племенник.
Но Кейт бе отрекла това:
— Не, лельо, беше нещастен случай — отвърна тя. — Когато си тръгна и ме изостави, той не знаеше за ръката. Но за мен нямаше да има значение, дори да бе счупил и двете ми ръце. Бих могла да му простя дори това.
Но онова, което Кейт не можеше да прости, бе грешката, която самата тя бе направила. Беше се постарала да раздели Алис и Джон Грей и бе направила това за него, но Джордж се оказа недостоен за нейното предателство.
— Бих дала всичко на този свят, за да ги събера отново — рече Кейт.
— Сами ще го направят, ако наистина се харесват — отвърна госпожа Гринаул. — Алис още е млада и ми казват, че е все така красива. Момиче с нейните пари бързо ще си намери съпруг дори ако онзи съвършен мъж от Кеймбриджшир реши да й обърне гръб.
— Не познаваш Алис, лельо.
— Така е, не я познавам. Но познавам младите жени, както и младите мъже. Всички тези глупости за братовчед й Джордж — подобни неща нямат никакво значение. Мъж като Джон Грей изобщо няма да им обърне внимание, особено ако тя му разкаже всичко. Вярвам, че едно момиче може да получи прошка за всичко, ако сама се изповяда.
Но Кейт предпочиташе да обсъждат другата тема, както и струва ми се, самата госпожа Гринаул.
— Разбира се, скъпа моя, че ако отново се омъжа, моят брак ще бъде различен от твоя и различен от брака на всеки млад човек — казваше тя. — Що се отнася до любовта, за мен тя свърши в мига, в който клетият Гринаул си отиде. Не съм усещала нежните й ласки, откакто го положихме в студения му гроб, и никога повече няма да ги усетя. Затова казах на Белфийлд: „Капитане, дори ако прекарате няколко години коленичил в краката ми, пак не бихте могъл да ме накарате да ви обикна.“
— И той какво отвърна?
