— Ако имаш предвид господин Грей, това щеше да се случи независимо дали бяхме заминали за Швейцария или си бяхме останали вкъщи.
— Нима, скъпа?
— Несъмнено.
Двете не си казаха нищо повече за господин Грей. Алис не можеше да говори свободно по този въпрос дори пред братовчедка си. Тя не можеше да признае дори пред себе си, че други я бяха убедили да се отнесе по този начин с него. Беше убедена, че сама бе взела това решение, мислейки, че постъпва правилно. Отдавна бе започнала да чувства, че бе направила грешка, но тази грешка бе нейна и я бе допуснала сама.
Двете мълчаха по пътя обратно, слизайки надолу по хълма, като само веднъж или два пъти Кейт повтори, че най-вероятно никога повече няма да види брат си.
— Не знам какво ще се случи с него сега — рече тя в отговор на въпросите на братовчедка си, — но докато го гледах как се отдалечава, аз си казах, че никога повече няма да го видя.
— Най-обикновено предчувствие — отвърна Алис.
— Точно така и предчувствията не означават нищо, разбира се — каза Кейт.
Продължиха надолу по пътеката към къщата без повече да обсъждат тази тема. Но когато излязоха от гората и стъпиха на чакълената пътека, водеща до входната врата, двете се заковаха на място. Пред тях стоеше мъж с пура в уста, който размахваше малък бастун и оглеждаше дърветата. Носеше наперена сламена шапка на главата си, красиво сако с месингови копчета и бели панталони. Вече бе средата на май, но лятото не идваше толкова рано в Уестморланд и беше очевидно, че му е студено и неудобно. Той се оглеждаше, но още не бе видял двете момичета, спрели в началото на пътеката.
— Кой е този? — прошепна Алис.
— Капитан Белфийлд — отвърна Кейт с нещо, което звучеше като изумление в гласа.
— Какво! Капитанът на леля Гринаул?
— Да, капитанът на леля Гринаул. Опасявах се, че това може да се случи. Какво, по дяволите, ще правим с него? Погледни го. Това ли леля Гринаул нарича „деликатен мирис на скали и долини“?
Капитанът започна да се движи, но само за да стопли премръзналите си крайници. Беше изпушил пурата си и се втренчи в нея с очевидно съжаление. Когато я хвърли в храстите, очите му най-накрая попаднаха на двете дами. Тогава той възкликна изненадано. Веднага се приближи, размахвайки сламената си шапчица в ръка, и ги поздрави.
— Госпожице Вавасор, за мен е огромно удоволствие — рече той. — А вие сте госпожица Алис Вавасор, предполагам? Моята скъпа приятелка госпожа Гринаул ме натовари със задачата да изляза и да ви намеря, но дърветата ми се сториха толкова тъмни, че не посмях да навляза сред тях. И ако го бях направил, нямаше да ви намеря, разбира се.
Кейт протегна ръка и представи братовчедка си на капитана. Той отново размаха малката си сламена шапчица, като отчаяно се опитваше да си придаде вид, че се чувства като у дома си. Провали се, разбира се, и това бе очевидно. Това не бе онзи Белфийлд, който бе сразил господин Чийзакър в битката за Ярмът, въпреки че носеше същото сако и същата жилетка и несъмнено изпитваше задоволство от факта, че финансовото му бъдеще е било осигурено. Но капитанът се чувстваше неспокоен. Бе проявил достатъчно смелост, за да последва своята възлюбена до Уестморланд, но не се чувстваше в свои води тук. Кейт незабавно прозря този факт и реши по никакъв начин да не му помага. След задължителната размяна на любезности, тя изрази изненадата си, че го вижда толкова на север.
— Самият аз съм малко изненадан — отвърна той. — О, да! Кълна се, че е така! Но нямах нищо за правене в Норич, буквално нищо, а пък леля ви толкова често ми е описвала красотите на това място…
Той махна с ръка, обхващайки старата къща и тъмните дървета.
— … че реших да си позволя едно кратко посещение. Не съм искал да се натрапвам по отношение на леглото, госпожице Вавасор. Уверявам ви в това. Но госпожа Гринаул учтиво ми предложи…
— Мястото е толкова отдалечено, капитан Белфийлд, че предлагаме легло на всеки посетител.
— Не съм смятал да се осланям на това, госпожице, наистина не съм!
Клетият капитан Белфийлд изглеждаше развълнуван и смутен едновременно.
— Но истината е, че сложих сандъка с дрехите си в двуколката, която ме докара дотук, без да знам къде ще мога да си намеря подслон.
— Няма да ви пращаме никъде другаде — увери го Кейт.
— Госпожа Гринаул е много мила. Наистина съм трогнат. Покани ме да остана чак до събота!
Кейт прехапа устни от гняв. Това бе нейната къща, а не къщата на леля й! Но после си спомни колко мило се бе държала вдовицата в Норич и Ярмът и позволи на чувството да отмине.
— Добре дошъл сте, капитане — отвърна тя. — Но тук сме три жени и се опасявам, че бързо ще ви доскучае.
— О, в никакъв случай! Да ми доскучае с вас? Това би било невъзможно!
— И как е вашият приятел господин Чийзакър?
— Ами… много добре, благодаря. Всъщност отдавна не сме се виждали. Двамата с него имахме леко спречкване, както знаете.
— Не знаех, капитан Белфийлд.
— Така ли? Мислех, че сте чула. Той смяташе, че съм прекалено настоятелен! Ха-ха-ха-ха! Просто се шегувам, дами!
