Самата лейди Гленкора обичаше планините и езерата, но нейната любов се нуждаеше от компания и най-вече от присъствието на студено пилешко, пайове за пикник и летящи тапи от шампанско. Когато минаха швейцарската граница, тя много се въодушеви и веднага обяви намерението си да покори всички върхове и да мине през всички проходи. Дори се помъчи да накара съпруга си да й обещае, че ще изкачат Монблан заедно. Струва ми се, че щеше да продължи в същия дух и щеше да постигне своето, ако интересите на господин Палисър съвпадаха с нейните. Но те не съвпадаха и лейди Гленкора бързо загуби своя ентусиазъм. Когато пристигнаха в Люцерн, тя вече бе обявила, че планините я отегчават и почти е намразила езерото, защото винаги се измокряла до кости, когато плавала в малка лодка, и й ставало лошо, когато плавала в голяма. В Люцерн не се запознаха с никого, тъй като господин Палисър не се сприятеляваше лесно. Дори не вечеряха в ресторанти, въпреки желанието на лейди Гленкора да го правят. Но господин Палисър не обичаше да се храни в ресторанти и жена му, разбира се, трябваше да отстъпи.
Имаше и брачни епизоди, които не бяха особено приятни за трети човек. Не се караха, но лейди Гленкора имаше навика да произнася малки речи, които нейният съпруг не одобряваше. Тя сякаш нарочно го дразнеше, продължавайки с малките си закачки, докато накрая господин Палисър съвсем се ядосаше, придобивайки изражението на човек, който е в пълна безизходица. Така че не бих могъл да кажа, че този първи период, прекаран в красивия швейцарски град, бе особено приятен за Алис.
Две седмици след тяхното пристигане, в града се появи човек, който направи живота им малко по-вълнуващ. Тримата имаха навика да вечерят в девет (ако лейди Гленкора успееше да се приготви дотогава), след което господин Палисър се отдаваше на четене до три часа. Тогава той излизаше на самотната си разходка, като преди това помагаше на двете дами да се качат в каретата, с която те обикаляха града в продължение на два часа.
— Как ненавиждам тази карета! — възкликна един ден лейди Гленкора. — Как ми се иска да катастрофира и да се разпадне на парчета. Сигурно швейцарците си мислят, че вечно ще бъдем разкарвани напред-назад с нея.
Имаше мигове, когато лейди Гленкора намекваше, че има да казва нещо на своята братовчедка, което щеше да наруши еднообразието на живота им. Алис обаче не искаше да я притиска да разкрие тази тайна.
— Ако имаш нещо за казване, защо просто не ми го кажеш? — попита тя веднъж.
— Много си сурова — отвърна лейди Гленкора.
— Често ми казваш това — отвърна Алис, — и не е комплимент. Но няма значение дали съм сурова или не. От теб зависи дали ще ми кажеш. Не възнамерявам да те моля.
Лейди Гленкора отвърна нещо хапливо и повече не говориха по този въпрос.
Но да се върнем на неочаквания посетител. Един ден господин Палисър бе качил дамите в каретата и стоеше между входната врата на хотела и езерото, чудейки се дали да поеме наляво и да изкачи хълма, или да поеме надясно и да влезе в града, когато до него се приближи английски джентълмен, който вдигна шапка за поздрав и го попита дали има удоволствието да разговаря с господин Палисър.
— Аз съм господин Палисър — заяви нашият приятел и отвърна на поздрава с учтива усмивка.
Но въпреки че се усмихваше и въпреки че бе проявил учтивост и бе вдигнал шапката си, в гласа и изражението му имаше нещо, което щеше да обезкуражи, дори отблъсне повечето мъже. Господин Палисър не бе от хората, които лесно завързват приятелства.
— Казвам се Джон Грей — отвърна непознатият.
Учтивата усмивка веднага изчезна. Тонът на господин Палисър коренно се промени и той подаде ръка на господин Грей. Знаеше достатъчно за него, за да прецени, че бе от онези мъже, с които би искал да се познава. Те размениха няколко думи, след което тръгнаха да се разхождат.
— Може би не искате да срещнете каретата? — предположи господин Палисър. — В такъв случай ще бъде по-добре да минем през града и да продължим нагоре покрай реката.
Така и направиха. Когато на връщане господин Палисър бе пресрещнат от Алис и лейди Гленкора, той беше сам. Вечеряха сами и не бе казано нищо по този въпрос. Излязоха заедно след вечеря. Прибраха се също заедно и заедно седнаха да пият чай. Не бе казано нищо за неочаквания посетител. Накрая Алис и нейната братовчедка взеха свещите от господин Палисър и се отправиха към спалните си.
— Алис — рече лейди Гленкора, веднага щом двете се озоваха сами в коридора, — нямах търпение този миг да дойде. Не можех да ти кажа преди, защото се страхувах, че ще се изложа и ще изложа теб. Нека веднага се качим в стаята ти. Според теб кой в момента е в Люцерн, отседнал в този хотел?
Алис веднага се досети кой. Незабавно осъзна, че господин Грей я бе последвал в Швейцария, въпреки че нито й бе писал, нито й бе казал нещо по този въпрос от деня, в който й бе намекнал, че е възможно да се видят в чужбина. Но въпреки че бе напълно сигурна, тя не спомена името му.
— Кой, Гленкора? — попита спокойно тя.
