— Но ти обичаше мен, Алис! Знаеш, че мога да ти простя това. Простих ти в мига, в който научих какво си направила! Не ме ли чу, когато ти казах, че дори за миг не съм вярвал, че ще се омъжиш за него? Алис, трябва да ме порицаеш за суетата ми, защото през цялото време вярвах, че обичаш мен и само мен. Кажи ми, че е така, скъпа моя, и миналото ще остане просто един сън.
— Аз постоянно го сънувам — рече Алис.
— Сънищата ти ще спрат да бъдат неприятни, ако главата ти е на моето рамо. Ще спреш да се обвиняваш, когато осъзнаеш, че си ме направила щастлив.
— Никога няма да спра да се обвинявам. Сторих нещо непростимо, което би донесло позор на всяка жена. Аз… аз зарязах своя любим.
— Но го направи с благородни подбуди! Нямаше дори зрънце себичност в твоето непостоянство. Сигурен съм, че бих осъдил жена, която ме е напуснала заради пари или благородническа титла или, за да се забавлява. Но при теб не беше така.
— Така беше. Реших, че си твърде непоколебим и…
— И все още го мислиш? Това ли е?
— Вече няма значение какво мисля. Аз съм едно опозорено създание и нямам право на подобни мисли. И за двама ни ще бъде по-добре, ако ме оставиш и… ако ме забравиш. Има неща, които никога не могат да бъдат простени на една жена. Неща, които тя никога не би могла да си прости.
— Нима и аз трябва да бъда наказан заради грешките ти? Това ли наричаш справедливост?
Той се изправи и застана пред нея, взирайки се в лицето й.
— Алис, ако ми кажеш, че не ме обичаш, ще ти повярвам и няма повече да те притеснявам. Знам, че никога не би ме излъгала. Сигурен съм, че никога не си изричала лъжа. Но ако след всичко, което се случи, ти все още ме обичаш, аз имам право да поискам ръката ти. Щастието ми зависи от това и имам право да очаквам да се съгласиш. Настоявам за това право. Ако наистина ме обичаш, Алис, не би се осмелила да ми откажеш. Ако го направиш, никога няма да можеш да оправдаеш това решение пред Бог.
Той млъкна и зачака нейния отговор. Но Алис мълчеше, извърнала поглед към надгробните камъни, които ги заобикаляха. Разбира се, че нямаше избор и трябваше да му се подчини. Неговата власт безкрайно превъзхождаше нейната и не й бе оставил друг избор, освен да бъде щастлива. Но се опасявам, че в нея все още имаше от онова упорство, което я караше да отстоява решенията си. Тя все още желаеше да изтърпи наказанието, което бе заслужила. Беше като затворник, който не иска да излезе от своя затвор, въпреки че е получил помилване, тъй като знае, че помилването е било незаслужено. И може би в сърцето й бе останала частица от онова непокорство, провокирано от неговата властност. Той бе толкова величествен в спокойствието си и се аргументираше по всички въпроси, свързани с любовта, с такава очевидна убеденост в правотата си, че тя винаги бе чувствала, че ако му се подчини, би признала неговото всесилие. Сега знаеше, че трябва да му се подчини и че властта му над нея наистина бе безгранична. Бе я притиснал така, както в някои страни съдията притиска осъдения затворник. Така я бе притиснал, че тя трябваше да признае пред себе си, че не би могла повече да му се противопоставя. Въпреки това думата, която трябваше да изрече, оставаше неизречена, докато той стоеше над нея и чакаше нейния отговор.
След малко той седна до нея и бавно обви ръка около кръста й. Тя опита да се дръпне и опря гръб в каменната стена на амбразурата. Но не можеше да му се измъкне. Вдигна ръка, за да спре неговата, но ръката му, подобно на характера и на думите му, беше прекалено властна и не можеше да бъде спряна.
— Алис — рече той и я привлече към себе си, — битката свърши и аз спечелих.
— Ти печелиш всичко… винаги — отвърна тя, почти шепнейки, като все още се опитваше да се измъкне от прегръдката му.
— Печелейки теб, аз печеля всичко.
След тези думи той се наведе и притисна устни в нейните. Чудя се дали знанието, че никой не бе осквернявал тези устни, откакто я бе целунал за последно, го правеше още по-щастлив?
Алис настоя да бъде оставена сама в гробището, за да „обмисли всичко“, но истината бе, че не бе сигурна дали ще успее да запази самообладание, вървейки към хотела със своя любим. Грей не възрази и когато стигна странноприемницата, завари господин Палисър да инспектира няколко големи сандъка с багаж, свалени в антрето в подготовка за заминаването им. Напоследък той често обикаляше хотела в състояние на нервна възбуда, като се ласкаеше, че може да бъде полезен с нещо. Тъй като не бе станал канцлер на хазната, трябваше да си намери друга работа — такъв бе неговият характер. Така че в момента проверяваше дали сандъците са били добре завързани.
— Добро утро, добро утро! — рече той на господин Грей, като едва го погледна, сякаш бе твърде зает, за да обърне внимание на своя приятел. — Ще ходя до гарата, за да се погрижа утре да изпратят добра карета. Защо не дойдете с мен?
Грей прие предложението.
— Знаете, че понякога ресорите на тези карети са прекалено стегнати — продължи господин Палисър.
