Господин Палисър обяви, че ще направи всичко, което жена му поиска, стига тази услуга по никакъв начин да не застрашава здравето и удобството й.
— Иска ми се да бях доячка — заяви лейди Гленкора.
— Но ти не си доячка, скъпа моя. Не си била отгледана за доячка.
Но каква бе услугата? Само ако го помолеше за бижута… дори да бяха диамантните обици на херцогинята, пак щеше да се опита да й ги осигури. Дори ако поискаше да пие разтопени перли като Клеопатра, щеше да се опита да й угоди… но не преди да се посъветва с лекар относно това дали бе разумно жена в нейното състояние да пие подобни неща. Нямаше разход, който не би направил за нея и нещо, което бе прекалено скъпо, за да й го купи. Но когато го молеше за услуги, той винаги се опасяваше, че ще бъде нещо неразумно. Нищо чудно да го помолеше да й позволи да пие бира в градината.
Искането й бе в този дух:
— Искам да ме заведеш в игралните зали! — рече тя.
— Игралните зали! — възкликна смаяно господин Палисър.
— Да, Плантагенет, игралните зали. Ако миналия път бе дошъл с мен, нямаше да направя глупостта да сложа онази монета на масата. Искам просто да разгледам мястото. Тогава не видях нищо, защото бях твърде ужасена, когато открих, че съм спечелила.
Господин Палисър бе наясно, че всички в Баден, или по-скоро всички чужденци в Баден, се събираха в игралните зали. Може би самият той бе любопитен относно това как изглеждаха хората, когато губеха собствените си пари или печелеха чужди. Знаеше как изглежда един министър, когато губи или печели данък. Беше участвал в обсъждания на милиони и дори десетки милиони в комитетите на Камарата. Познаваше вълнението на парламентарните гласувания на бюджета. Но досега не бе виждал как сиромах залага последния си наполеон и прибира една шепа злато от масата. Освен това му бяха казали, че жена му трябва да се разхожда след вечеря и той се съгласи през втората им вечер в Баден да разгледат игралните зали.
— Може би ще си върна загубения наполеон — рече Гленкора на Алис.
— И може би ще ми бъде простено, когато някой види колко е трудно да бъдеш усмирявана — заяви Алис, гледайки към господин Палисър.
— Надявам се, че не говорите сериозно — промърмори той.
Беше очевидно, че се страхува от резултата от този експеримент.
— Не съм сигурна — обади се лейди Гленкора.
Тръгнаха заедно, като господин Палисър кавалерстваше на жена си, а господин Грей държеше Алис под ръка. Завариха всички зали претъпкани. Първо минаха през различните салони, като коментираха шепнешком хората, покрай които минаваха, и слушаха бързите и монотонни гласове на крупиетата, ръководещи игрите. Около всяка маса имаше голяма тълпа от играчи, бъдещи играчи и обикновени зяпачи, така че не успяха да видят много от самите игри. Лейди Гленкора не беше доволна. Тя искаше да разбере какво правеха тези мъже и жени и дали крупиетата наистина имаха рога. Искаше да види лицата, които бяха издължени от мъка, както и онези, които сияеха от щастие. Искаше да разбере какво се случваше около тези маси и може би да научи важен житейски урок.
— Да постоим малко тук — рече тя на съпруга си и спря на ъгъла на масата, около която се бе събрала най-голямата тълпа. — След няколко минути ще можем да видим.
Господин Палисър се съгласи и отстъпи мястото си на Алис, която се придвижи напред с жена му. След няколко минути се отвори пролука и всички видяха изрисуваната покривка и парите, лежащи върху нея, лопатките на крупиетата и самите крупиета, ловко раздаващи картите, както и може би най-интересното нещо от всичко: лицата на играчите. Грей надзърташе над рамото на Алис. Господин Палисър също наблюдаваше, но двамата по-скоро следяха играта. Първоначално Алис и Гленкора правеха същото, но след време събраха достатъчно смелост, за да разгледат самите играчи.
