— Разговарят толкова много, че понякога се чудя кой е по-досадният от двамата — Плантагенет или господин Грей. Когато онази вечер господин Грей започна да говори за цената на захарта в дневната, аз осъзнах, че с теб е свършено. Ще стане финансов министър. Ще видиш. Или лорд на нещо. Или пък ще бъде назначен на държавна работа като нечий помощник. И някой ден ще полудее, или защото е бил, или защото не е бил поканен в кабинета.
Въпреки думите си, лейди Гленкора знаеше, че тази новина ще зарадва братовчедка й повече от всяка друга, която би могла да й съобщи.
Гостите започнаха да пристигат на групи. Първи бяха двете госпожици Хауърд, които изразиха възхищението си както от вкуса на лейди Гленкора, така и от щедростта на нейния съпруг (тъй като току-що бяха получили брошките и лентите си от него). Кейт не бе казала почти нищо по този въпрос, но госпожиците Хауърд побързаха да изразят своята признателност. Те бяха добронамерени и жизнерадостни момичета и в къщата стана по-весело след тяхното пристигане. Но после дойде ред на бележитата личност, която предизвикваше най-много страх у Алис — лейди Мидлотиан! Кейт бе станала много любопитна относно графинята и нямаше търпение да види лицето и да чуе гласа й. Лейди Мидлотиан пристигна заедно с дъщерите си лейди Джейн и лейди Мери. Не съм убеден, че те бяха много по-млади от госпожиците Палисър, но най-вероятно още не бяха взели окончателно решение относно бъдещето си и дори да го бяха направили, не смятаха, че това трябваше да ги лиши от правото да блестят в ролята на шаферки. Алис се бе запознала съвсем набързо с тях миналата пролет в Лондон, но лейди Гленкора ги бе убедила да й станат шаферки и те се държаха безкрайно любезно с нея. Бяха любезни и с Кейт и поне на пръв поглед всичко в Мачинг се развиваше по план.
Разбира се, имаше неприятна сцена между Алис и лейди Мидлотиан, но тя се случи далеч от хорските очи.
— Длъжна си да го направиш — бе й казала лейди Гленкора с шеговито печален тон. — Защо не я оставиш да поскача малко отгоре ти? Знаеш, че не може да те нарани.
— Но не искам хората да скачат отгоре ми — бе отвърнала Алис.
— И защо винаги трябва да получаваш това, което искаш? Толкова си неразумна. Помисли за това колко много скачаха върху мен! Помисли за това какво изтърпях аз! Ако знаеше какви неща ми е говорила лейди Мидлотиан, нямаше да те е страх. Бях изпратена да прекарам една седмица с нея и бях напълно беззащитна. Понякога викаха и маркизата, но тя само гледаше. Никога не говореше. Взираше се в мен, сумтеше и накрая вдигаше ръце. Намразих я дори повече от лейди Мидлотиан. Помисли за това какво ми причиниха. А сега сме приятелки. Какво ти дава право да очакваш, че можеш да се спасиш от тях?
Алис не можеше да се спаси и прекара почти час на четири очи с лейди Мидлотиан.
— Предполагам, че лейди Маклауд ви е прочела писмото ми? — започна графинята.
— Да… или по-скоро ми го даде да го прочета.
— Надявам се, че ме разбирате, Алис.
— О, да. Предполагам, че ви разбирам.
— Само предполагате, скъпа! Няма да се задоволя с предположения. Искам напълно да оцените чувствата ми към вас. Искам да знаете, че мисля за бъдещето ви и съм напълно доволна от стъпката, която сте предприели.
Графинята зачака отговор, но Алис мълчеше. Езикът я сърбеше да заяви на старицата, че не се интересуваше от нейното одобрение, но бе наясно с факта, че бе заслужила наказанието си и реши да приеме този разговор като част от него. В момента скачаха отгоре й и чувството не бе особено приятно, но след всичко, което бе сторила, тя си го бе заслужила.
— Напълно доволна — продължи графинята. — И сега искам да засегна, съвсем накратко, онова, което се случи между нас, докато бяхме под същия покрив миналата зима.
— Защо изобщо трябва да го засягате, лейди Мидлотиан?
— Защото мисля, че ще ви бъде от полза и защото не смятам, че бих могла да ви убедя в това, че съм ви простила всичко, без да ви кажа, че съм ви простила и това. Миналата зима дойдох чак от Шотландия с целта да си разменя няколко думи с вас.
— Съжалявам, че ви се е наложило.
— Аз не съжалявам, Алис. Не съжалявам за нищо, което съм сторила в изпълнение на дълга си. Никой не може да знае доколко казаното от мен ви е било от полза.
Алис си помисли, че знае много добре, но си замълча.
— Трябва да призная, че онова, което тогава сметнах за упорство от ваша страна, както и бих казала, за пълно безразличие към… към… към изискванията на благоразумието, да не говорим за нормите на доброто възпитание, както и бих казала, за обязаностите на дълга и моралното поведение, ме шокира дълбоко. Това наистина е така, скъпа моя. Не мисля, че някога съм била по-шокирана през живота си. Поведението ви бе толкова неразбираемо!
Тук лейди Мидлотиан вдигна ръка по начин, който бе крайно повелителен.
— Напълно неразбираемо! Но всичко това е в миналото. Готова съм да ви простя тази лична обида и вече го направих. Никога повече няма да мисля за случилото се.
Тук лейди Мидлотиан махна с ръце, сякаш за да прогони спомена за нанесената й обида.
