— И би отстъпил дома си на торите31, така ли, Граймс? — попита господин Скръби с тон, в който се смесваха гняв и отвращение.
— Кой е казал, че ще отстъпя дома си на торите, господин Скръби? Аз съм честен и почтен човек. Но да предположим, че всички либерални джентълмени, за които работите, господин Скръби, изведнъж ви обърнат гръб и спрат да ви плащат. Няма ли да започнете да се оглеждате за други клиенти? Хайде, господин Скръби, бъдете честен.
— Няма да изкарате много от тази игра, Граймс.
— Може би не, може би не. Винаги има риск, нали така, господин Вавасор? Бих искал да ви видя в парламента, повярвайте ми. Убеден съм, че ще бъдете от полза за района.
— Благодаря ви за това мнение, господин Граймс — отвърна Джордж.
— Когато видя някой джентълмен, аз веднага мога да преценя дали става за парламента или не. И според мен вие ставате. Но Бог да ви поживи, господин Вавасор, това е нещо, за което всеки джентълмен трябва да си плати.
— Прав сте. И джентълменът обикновено плаща повече, отколкото нещото струва.
— Всяко нещо струва точно толкова, за колкото се продава. Аз струвам толкова, за колкото се продавам. Ни повече, ни по-малко. И си искам остатъка. Обикновено остатъкът е печалбата в една сметка. Попитайте господин Скръби дали е така. Само дето при един адвокат всичко е печалба.
— Така си мислиш ти — отвърна Скръби.
— Когато лишиш един човек от остатъка, ти разбиваш сърцето му — продължи ханджията. — Той би предпочел да получи остатъка и главницата да остане дължима, отколкото обратното. Главницата е капитал. Ако в крайна сметка я загуби, би отдал това на рисковете на професията. Но остатъкът е като потта по челото му. Това е неговият труд. Това са парите, които заделя за семейството си и с които се изхранва. Никога не лишавайте един човек от неговия остатък, господин Вавасор, освен ако не е прекалено нахален.
— И какво искаш в момента? — попита Скръби.
— Искам деветдесет и две лири и четири пенса, господин Скръби, за да влезем в новото сражение с доволни сърца. Ако изобщо влезем. Струва ми се, че е крайно време да го направим, не мислите ли, господин Вавасор?
— Да разбирам ли, че сражението изобщо няма да започне, ако не получиш парите си? — попита адвокатът.
— Така стоят нещата, господин Скръби.
— Вземи банкнота от петдесет лири, Граймс — предложи адвокатът.
— В момента нямам банкнота от петдесет лири под ръка — вметна Джордж.
— О, той с удоволствие ще приеме твоя акцепт32, нали, Граймс?
— Не за петдесет лири, господин Скръби. Искам си остатъка. Не се занимавайте с четирите пенса, защото какво са четири пенса между приятели? Но ако не получа онези деветдесет и две лири, ще бъда съкрушен мъж, господин Вавасор. И как бих могъл да върша работата си и да агитирам избирателите да гласуват за вас, когато сърцето ми се къса? Просто не бих могъл.
— По-добре му изгответе сметка за деветдесет лири, дължими в срок от три месеца, господин Вавасор. Сигурен съм, че има печат в джоба си.
— Имам, господин Скръби. Един печат винаги може да потрябва, когато човек се занимава с почтени бизнесмени като вас и господин Вавасор. Но ви препоръчвам да изготвите сметката за деветдесет и две лири, господин Вавасор. И направете срока два месеца, ако можете. Както знаете, банките взимат баснословно високи такси, когато срокът е повече от два месеца.
Джордж Вавасор и господин Скръби най-сетне отстъпиха и сметката бе изготвена за деветдесет и две лири. Все пак двамата се заинатиха по отношение на срока.
— Щом трябва да бъдат три месеца, добре — рече ханджията с дълбока въздишка, след което сгъна листа и го прибра в джоба на огромната чанта, която носеше. — И сега, господа, ще ви кажа как стоят нещата. Според мен следващите избори са ни в кърпа вързани. Вече съм намислил как ще изиграем картите си и ако не спечелим, името ми да не е Джейкъб Граймс и да не съм съдържател на „Красивия мъж“. Сигурен съм, че имате какво да обсъждате помежду си, така че ще ви пожелая приятен ден.
И след тези думи господин Граймс взе шапката си от пода, поклони се и излезе от стаята.
— Нямаше как да ви излезе по-евтино — рече адвокатът веднага след като чуха хлопването на входната врата.
— Може би. Но този мъж е истински крадец! Нали казахте, че изготвената от него сметка е най-нелепото нещо, което някога сте виждал?
— Така е. И нямаше да му платим и пени, ако не ни беше нужен. Но не се тревожете, господин Вавасор. Ще му удържим тези пари от следващата сметка. Мислете за това като за заем.
— Но кой би искал да заема пари на човек като него?
— Прав сте, никой. Напълно съм съгласен с вас. Но проблемът е, че не можем без него. Ако не му бяхте платили сметката, щеше да отиде при конкуренцията още преди да е изтекла седмицата. И най-лошото от всичко е, че знае нашата стратегия. Дори бих казал, че като цяло се измъкнахте евтино, господин Вавасор. Определено е така.
— Не обичам да гледам на нещата по този начин, господин Скръби. Но съм съгласен, че човек не може да ползва нещо, без да си плати за него.
