Ако Алис се бе съгласила да отиде да живее при нея, лейди Маклауд щеше да съчетае дълга си да завещае пари на лейди Мидлотиан с дълга да задоми своята доведена племенница. Но Алис си бе отишла и всичките пари, спестени от лейди Маклауд, щяха да отидат при лейди Мидлотиан. Пестенето се отлагаше, разбира се, когато Алис се съгласеше да посети Челтнъм: бе й осигурена спалня, която не гледаше към конюшните, а квартирата, заделена за прислужницата й, бе много по-удобна от квартирата на прислужницата на самата лейди Маклауд. Тя бе гостоприемна и добродетелна старица и винаги се опитваше да даде най-доброто от себе си. Беше много жалко, че бе толкова скучна, толкова груба с файтонджиите, толкова подозрителна към търговците, слугите и всички хора, намиращи се под нея в социалната йерархия и толкова склонна да заклеймява онези представители на нейната класа, които играеха карти през седмицата и не ходеха на църква в неделя. Но най-вече беше жалко, че презираше бедните, но в същото време бе склонна да прощава всякакви прегрешения на графовете и техните синове.
След много размишления, Алис бе решила, че ще бъде най-разумно да каже на леля си за раздялата си с господин Грей в писмо. Тази идея имаше много недостатъци, разбира се, но не толкова, колкото другият вариант, а именно да й съобщи лице в лице, което щеше да й се наложи да направи, ако не й бе писала. Но Алис не искаше да вижда горчивия укор, предизвикан от новината, изписан на лицето й. Беше сигурна, че същият горчив укор щеше да се изпише на лицето й, когато прочетеше писмото, но се надяваше, че част от тази горчивина щеше да се стопи с времето и изражението й щеше да омекне преди пристигането й. Струва ми се, че Алис беше права. И за двете бе за предпочитане да си споделят подобни болезнени новини писмено.
Но Алис се разтрепери, когато файтонът й спря пред улица „Парамаунт Кресънт“ №3. Както обикновено, леля й я посрещна на прага на дневната и тя видя, че ако някаква горчивина изобщо се бе стопила от лицето й, значи първоначалната й гримаса трябва да е била наистина горчива. Беше изпратила писмото си в последния възможен момент, така че лейди Маклауд да няма време да й отговори. Но отговорът бе изписан на лицето й, разкривено от гняв и тъга.
— Алис! — възкликна тя, след като я прегърна и разцелува. — О, Алис, какво означава това?
— Да, лельо, знам. Ужасно е — отвърна клетата Алис, опитвайки се да превърне цялото нещо в шега. — Младите дами, които не знаят какво искат, могат да бъдат страшно противни. Но ако са се държали противно, когато не са знаели какво искат, единственото, което им остава сега, е да се разкайват.
— Да се разкайват! — отвърна лейди Маклауд. — Да, Алис, надявам се, че ще се разкаеш. Горкият господин Грей. Какво ли си мисли за теб в момента?
— Само мога да се надявам, че дълго време няма да мисли за мен.
— Това са глупости, скъпа моя. Разбира се, че ще мисли за теб и разбира се, че ти ще се омъжиш за него.
— Така ли, лельо?
— Разбира се, че ще го направиш. Нима въпросът вече не бе решен между двете семейства? Лейди Мидлотиан знае всички подробности не по-зле от мен. А ти не му ли обеща ръката си? Наистина не разбирам какво имаш предвид. Не виждам как би могла да се отметнеш. Когато някой джентълмен стори подобно нещо, незабавно го изключват от висшето общество. А при жена е по-лошо.
— Тогава да ме изключат от висшето общество, ако изобщо може да се каже, че съм част от него.
— Но каква подла постъпка, Алис! Принудена съм да го кажа. Това решение ще тежи на съвестта ти!
— Когато ми говориш за висшето общество и за лейди Мидлотиан, лельо, аз винаги съм склонна да се съглася с теб. Може би защото не съм особено привързана нито към едното, нито към другото.
Тук лейди Маклауд се опита да каже нещо, но Алис продължи, смело взирайки се в лицето на леля си, което още повече поруменя.
— Но когато ми говориш за подлите ми постъпки, тогава ще си позволя да бъда свой собствен съдник. Именно гузната ми съвест ме накара да взема това решение. Това и страхът ми да не извърша една още по-голяма злина.
— Трябва да позволиш на по-възрастните да те напътстват, Алис.
— Не. По-възрастните не могат да ме научат на нищо, поне по отношение на този въпрос. Не е редно да влизам в дома на един мъж и да ставам негова жена, ако не смятам, че мога да го направя щастлив.
— Тогава защо прие предложението му?
— Защото сбърках. И нямам оправдание за тази грешка. Ако решиш да ми се караш за нея, можеш да го направиш, лельо. Не възразявам. Но що се отнася до това дали да се омъжа за него или не — това зависи изцяло от моята преценка.
— Жалко, че тогава не си знаела какво искаш.
— Жалко е наистина. Много жалко. Причиних си нещо, което е напълно необратимо. Знам това и съм готова да го приема. Отнесох се несправедливо към него и се разкайвам за това отношение с цялото си сърце. Единственото ми извинение е, че можех да му причиня още по-голяма несправедливост.
