На излизане той взе ръката й и я притисна между своите. В дните, когато бяха заедно, когато бяха сгодени, той бе изразявал любовта си към нея именно по този елегантен начин. Не я бе целувал често и още по-рядко бе обличал чувствата си в думи. Но бе взимал ръката й и я бе държал в своята, стискайки я нежно и гледайки настрани. Тя много добре помнеше допира до неговата длан, която винаги бе хладна. Освен това бе малка и гладка като женска длан, но стискаше здраво. Тогава тя бе обожавала усещането на ръката си, притисната между неговите. Бе вярвала в това докосване и бе възнамерявала да го усеща до сетния си час. Сега му нямаше доверие и когато спомените за отминалите дни нахлуха в главата й, Алис бързо дръпна ръката си. Не бе отритнала най-почтения мъж, живял някога, за това. Джордж Вавасор не бе държал ръката й така, откакто се бяха разделили и сега бе изпитала това чувство отново, няколко часа след като бе възвърнала свободата си. Какво си въобразяваше той за нея? Нима смяташе, че би могла да прехвърли любовта си по този начин, като цвете, извадено от един плик и пъхнато в друг? Той прочете всичко това в очите й и осъзна, че бе избързал.
— Разбирам много добре какво чувстваш в момента — прошепна Джордж Вавасор. — Но не мисля, че е редно да ми се ядосваш за това, че съм неспособен да потисна радостта си от факта, че си успяла да се избавиш от едно голямо нещастие.
И след тези думи той си тръгна.
— Да се избавя! — рече тя и седна на стола, който той бе освободил. — Да се избавя от едно голямо нещастие! Не, това е истинско падение! Ох, какъв мъж загубих само! Мъж, който ме обича истински, но когото смятам да отблъсна!
Мислите й се насочиха към прекрасния дом в Недъркоутс и към стопанина на този дом, който можеше да бъде и неин стопанин. В агонията и отчаянието си, тя си каза, че е направила огромна глупост. Какво я бе накарало да обърне гръб на такава щастлива съдба? Съдба, която всяка друга жена би приела на драго сърце? Нима не бе проявила лудост, отритвайки единствения мъж, когото обичаше и единствения мъж, когото някога бе уважавала?
В продължение на няколко часа Алис седя на този стол, сама и на тъмно, тъй като бе загасила свещите, запалени от прислужницата. Дори не опита чая, който момичето й бе донесло.
Горката Алис! Надявам се, че можете да й простите. Този недостатък беше типичен за нея: когато беше в Рим, тя копнееше за Тибур34, а когато беше в Тибур, жалееше по Рим. Това не означава, че братовчед й Джордж бе олицетворение на великата столица, но може да бъде прието, че господин Грей символизираше немалка част от привлекателността на провинцията. Сега, след като се бе отрекла от своя Тибур, решавайки, че слънчевите му поляни не са достатъчно вълнуващи, за да я направят щастлива, тя отново бе готова да намрази безсърдечността на Рим, въздишайки по тихия чар на провинцията.
Докато седеше и се разкайваше, тя взе решение. Щеше да изчака баща й да се върне, след което, разчитайки на неговата любов и милосърдие, щеше да го помоли да говори с господин Грей и да му се извини от нейно име.
— Ще се разкая пред него — рече тя. — Той е състрадателен човек, така че мога да се осмеля да го направя.
Така зачака баща си. Стана дванайсет часа, после един и накрая два, но той все не се прибираше. Алис не посмя да го чака повече. Беше я страх да му повери такава важна задача, когато се е прибрал толкова късно, след безчет пури и може би няколко чаши ликьор. Настроението му нямаше да е подходящо за работата, която искаше да му възложи. Но защо бе решил да се прибере толкова късно? Кой го бе прогонил тъжен от вкъщи? Тя си легна в два и половина и на следващата сутрин се отправи към гарата преди баща й да е станал.
Лейди Маклауд живееше на улица „Парамаунт Кресънт“ №3 в Челтнъм, в една много красива всекидневна на първия етаж, зад която имаше спалня, гледаща към двора на една конюшня, и малка стаичка, която щеше да бъде гардеробна, ако покойният сър Арчибалд все още бе между живите, но която в момента се водеше трапезария. Лейди Маклауд вечеряше именно там, когато имаше гости и по-голямата стая бе заета. Тя не считаше близостта до конюшнята за едно от достойнствата на дома си, но тази близост сваляше наема и лейди Маклауд бе жена, която се замисляше за подобни неща. Доходът й, въпреки че бе малък, щеше да й стигне за друго, по-удобно жилище, но тя бе една от онези жени, които считат за свой дълг да оставят нещо след себе си, дори когато хората, на които смяташе да го остави, не го искаха. И лейди Маклауд бе от онези жени, които никога не биха изневерили на дълга си. Така че тя се лишаваше от някои неща, вдишваше зловонните изпарения, идващи от конюшните и се караше с файтонджиите, за да може да завещае две хиляди лири на някоя си лейди Мидлотиан, която може би не се интересуваше от нея и едва ли щеше да й благодари за парите.
