Бе успял да напипа онзи приятелски, интимен и почти нежен начин на говорене, който толкова често бе използвал в Швейцария и който отначало му бе убягнал.
— Винаги съм смятала така.
— Но никога не си го казвала.
— Не съм ли? Мислех, че съм.
— Не и с такъв ентусиазъм. Знам, че хората ми се подиграват. Хора като дядо ми и може би като баща ти. Знам какво говорят за мен — че съм безразсъден и всичко останало. Наистина рискувам всичко, за да постигна целите си, но не смятам, че някой има право да ме обвинява за това, освен ако този някой не е Кейт. На никой друг не дължа нищо.
— Кейт не те обвинява.
— Не, съчувства ми. И тя е единствената, може би, с изключение на теб.
Той направи пауза, очаквайки нейната реакция, но такава не последва.
— Тя е достатъчно смела, за да ми съчувства от сърце — продължи той. — Но може би именно по тази причина трябва да бъда по-предпазлив, за да не застраша единственото нещо, на което разчита и на което някога ще разчита. Все пак какво са деветдесет лири на година за една неомъжена дама?
— Надявам се, че Кейт ще дойде да живее с мен — отвърна Алис. — Имам предвид, след като загуби дома си във Вавасор Хол.
Тя бе попаднала в хитрия капан, който той бе заложил за нея. Бе решила да не му позволява да я накара да говори за себе си, но той бе направлявал разговора толкова умело, че думите бяха излезли от устата й, преди да осъзнае докъде можеха да я доведат. Спомни си решението, което бе взела, докато ги изричаше, но вече бе твърде късно.
— Имаш предвид… в Недъркоутс? — попита той. — Нито тя, нито аз се съмняваме в любовта ти, но малцина са мъжете, които биха приели такъв натрапник в дома си, особено господин Грей, който има доста затворен характер.
— Не говорех за Недъркоутс — отвърна Алис.
— А, така ли? Но не виждаш ли, че точно в това е проблемът? Кейт често ми се оплаква, че когато се омъжиш, тя ще остане сама на този свят.
— Не мисля, че някога бих я изоставила.
— Не и нарочно, разбира се. Горката Кейт! Едва ли си изненадана от това, че мисли със страх за предстоящия ти брак. Каква голяма част от нейния живот е посветена на вашето приятелство! И според мен най-добрата част! Не бива да я виниш за това, че очаква предстоящото ти оттегляне в Кеймбриджшир със свито сърце.
Алис не можеше повече да се преструва. За да продължи да го прави, трябваше да лъже. Не можеше да го остави да говори за Недъркоутс така, сякаш някога щеше да заживее там. Опита се да продължи, но просто не успя да открие начин да го заблуди, без да го излъже.
— Кейт би могла да заживее с мен, ако иска — каза бавно тя. — Всичко между мен и господин Грей приключи.
— Алис! Нима това е вярно?
— Да, Джордж, вярно е. И ако ми позволиш, бих предпочела да не говорим повече за това. Не и днес.
— А Кейт знае ли?
— Да, Кейт знае.
— А чичо ми?
— Да, татко също знае.
— Алис, как мога да не говоря за това? Как мога да не изразя радостта си от факта, че си успяла да се спасиш от робството, което те чакаше в Кеймбриджшир и което щеше да разбие сърцето ти?
— Моля те, не говори повече за това.
— Добре, щом ми забраняваш, ще се подчиня. Но признавам, че ми е трудно. Как мога да не те поздравя?
Тя не отговори, но започна нервно да потропва с крак, сякаш бе загубила търпение.
— Да, Алис, разбирам те напълно — продължи той. — Ядосана си ми. Но нямаш причина да бъдеш изненадана от реакцията ми, след всичко, което се случи между нас в Швейцария. Несъмнено братовчедът, който беше с теб тогава, има право да изкаже мнението си за тази промяна в живота ти и дори е длъжен да го направи, ако напълно одобрява твоето решение.
— Радвам се, че одобряваш, Джордж, но нека не говорим повече за това.
Известно време двамата стояха в мълчание. Алис го чакаше да си тръгне, но не можеше да го помоли да напусне къщата. Беше ядосана както на себе си за това, че му бе разкрила тази промяна в плановете си, така и на него за това, че не бе уважил желанието й да не обсъждат темата. Тя гледаше през прозореца към редицата газени лампи, които в момента палеха, а той продължаваше да седи с лакът на масата, подпрял главата си с ръка.
— Помниш ли как ме попита дали някога си мисля за неща, които ме карат да потръпвам? — обади се Джордж най-накрая. — Помниш, нали? Бяхме на онзи мост в Базел.
— Да, помня.
— Е, Алис, едно от нещата, които ме караха да потръпвам, приключи. Само това ще кажа по въпроса. Дълго ли ще останеш в Челтнъм?
— Само месец.
— И след това ще се върнеш тук?
— Предполагам. Двамата с татко най-вероятно ще посетим Вавасор Хол преди Коледа. Но не знам точно кога.
— Във всеки случай ще се видим, когато се върнеш от Челтнъм, нали? Разбира се, Кейт ще знае плановете ти и ще ми каже.
— Да, Кейт ще знае. Предполагам, че тя ще дойде тук, след като се върне от Норфък. Довиждане.
— Довиждане, Алис. Вече няма да потръпвам толкова често, колкото преди, заради онова, което ми каза. Бог да те благослови, Алис. Довиждане.
— Довиждане, Джордж.
