— Да. И нима не видях активна служба в Есекебо46, на огнения бряг на Гвиана, когато дивите африканци от горите се надигнаха, за да унищожат колонията? И нима не служих в устието на река Кичихоми, където плених един търговец на роби със собствените си ръце?
— Не знаех — каза госпожа Гринаул.
— А, сега разбирам! В някои отношения Чийзи е най-подходящият съпруг на света, но не би похвалил някого зад гърба му. Знам кой е говорил против мен. А кой пръв щурмува хълмовете на Инкерман47? — попита капитанът във възбудата си. Все пак какво бе още една лъжа, когато вече бе изрекъл толкова много?
— Но когато казахте копнежи, аз помислих, че имате предвид нежни копнежи.
— Точно това имах предвид. Точно това. Не знам какво ме накара да се отплесна така и да говоря за неща, които рядко споменавам. Може би ужасната мисъл, че някой подлец ви е накарал да повярвате, че не съм служил. Служил съм на Нейно Величество в четирите краища на земята, госпожо Гринаул, и сега съм готов да служа на вас по всеки начин, който сметнете за приемлив.
След тези думи той се приближи до дивана и падна на колене пред нея.
— Но капитане, аз нямам нужда от това някой да ми служи. Моля ви, станете. Момичето ще влезе.
— Не ме е грижа за момичето. Няма да помръдна оттук, докато не получа някакъв отговор и не чуя нещо, което да ми вдъхне малко надежда.
Той се опита да вземе ръката й, но вдовицата я прибра зад гърба си и поклати глава.
— Арабела — рече капитанът, — няма ли да ми кажеш нещо?
— Няма да ви кажа нищо, докато не станете, капитане. И не ви позволявам да ме наричате Арабела. Аз съм вдовицата на Самюел Гринаул, един достоен и уважаван мъж, и не е редно да се обръщате към мен по този начин.
— Но искам да станете моя жена и после…
— И после! Това после едва ли някога ще дойде. Изправете се, капитане, или ще ви избутам и ще дръпна звънеца. Мъжете винаги изглеждат нелепо, когато са коленичили, освен ако не се молят, каквото трябваше да правите в момента. Станете, казвам ви. Седем и половина е и Жанет ще дойде всеки момент.
Имаше нещо в гласа на вдовицата, което го накара да се подчини и той бавно се изправи на крака.
— Разбутали сте всички столове! — скара му се тя и бързо върна мебелите на предишните им места и дръпна звънеца. Когато Жанет влезе, госпожа Гринаул пожела чаят да бъде готов преди младите дами да са се върнали от църква и попита капитан Белфийлд дали иска да се присъедини към тях. Той отказа и се сбогува с нея, докато Жанет все още бе в стаята. Госпожа Гринаул стисна ръката му, като вече не изглеждаше ядосана и дори изрази надеждата, че скоро ще се видят пак.
— Този капитан е много красив мъж — отбеляза Жанет, докато героят от битката за река Кичихоми слизаше по стълбите.
— Не трябва да мислиш за красиви мъже, дете — отвърна госпожа Гринаул.
— Не мисля за красиви мъже повече, отколкото е редно — каза Жанет. — Но когато един мъж е красив, той е красив и това е.
— Предполагам, че капитан Белфийлд те е целунал и ти е подарил чифт ръкавици.
— Що се отнася до ръкавиците и други подобни, господин Чийзакър е много по-щедър от капитана, както много добре знаете, нали, госпожо? А що се отнася до целувките, никога не съм харесвала подобни подаръци. Нека всеки си плаща дълговете. Ако капитанът някога си намери жена, да целува нея.
Както обикновено следващия вторник господин Чийзакър се отби сутринта, но не донесе кошница. Вместо това остави зимен букет от зелени листа и вечнозелени храсти и обеща, че ще се върне в три и половина, за да говори е госпожа Гринаул по един въпрос.
— Има предвид теб, Кейт — рече вдовицата.
— Не е вярно. Изобщо няма предвид мен. Във всеки случай не смятам да говоря с него.
— Той иска да говори с мен. Напоследък е модерно, джентълмените да отправят предложения чрез посредник. Ако ме попита нещо, мога само да го насоча към теб.
— Можеш да му кажеш, че не го искам. Но съм сигурна, че изобщо не мисли за мен, а за…
— Сигурно щеше да кажеш, че мисли за мен.
— Не, лельо. Изобщо нямаше да кажа това.
— Добре, ще видим. Ако наистина поиска ръката ти, имаш пълната свобода да му откажеш, щом така си решила. Но ми се струва, че можеш да направиш и много по-лош избор от него.
— А ако изобщо не искам да избирам?
— Добре, щом така си решила. Просто ти казвам какво мисля аз по този въпрос.
Точно в три и половина господин Чийзакър почука на вратата и бе поканен да се качи. Жанет му каза, че капитан Белфийлд се бе отбил в неделя сутринта, но госпожица Феърстерс и госпожица Вавасор са били тук през цялото време. Днес Чийзакър не носеше нито черните си ботуши, нито цилиндъра си. Вместо това си бе облякъл нов редингот и бе сложил ръкавица от шевро на лявата си ръка. За Жанет бе повече от очевидно, че бе дошъл с някаква специална цел. Той се изкачи по стълбите в новите си ботуши, които скърцаха при всяка крачка, и влезе в дневната, където вдовицата го чакаше сама.
— Благодаря за цветята — каза веднага тя. — Радвам се, че ни донесохте нещо, което можем да приемем.
