В дните преди заминаването й за Мачинг Праяри, Алис често съжаляваше за това, че я бяха принудили да даде това обещание, но също толкова често си казваше, че нямаше уважителна причина да не отиде. Истината бе, че се страхуваше от възобновяването на близките си отношения със знатните си роднини. Често си бе повтаряла, че няма нищо общо с тях и че кръвната им връзка по никакъв начин не ги сближава. Именно необмислените опити на лейди Маклауд да я убеди в противното, я бяха научили на този урок — урок, който сега трябваше да пренебрегне. Освен това може би се страхуваше от високопоставените хора, които най-вероятно щеше да срещне в дома на братовчедка си. Харесваше самата лейди Гленкора и дори я бе обикнала с онази мимолетна привързаност, която често възниква при подобни обстоятелства. Тази привързаност е силна, докато трае, но може бързо да бъде забравена, когато нуждата от нея отмине. Беше харесала и се бе привързала към лейди Гленкора и странните й посещения на улица „Кралица Ан“ не я бяха смутили, но не бе сигурна, че щеше да я хареса сред разкоша и великолепието на общественото й положение. Нямаше да има друг познат човек в онази къща и беше сигурна, че ще се чувства самотна, изолирана и уязвима. Бяха я принудили да приеме поканата или по-скоро самата тя се бе принудила да я приеме. Беше решила, че братовчедка й и лейди Мидлотиан са се наговорили срещу нея и не бе успяла да устои на изкушението да спомене това в писмото си. Но не бе имало подобно съзаклятничество и несправедливото й обвинение бе засегнало братовчедка й. Ето защо се бе видяла принудена да приеме предложението й и сега се измъчваше. Беше сигурна, че ще се чувства като риба на сухо в Мачинг Праяри и се изкушаваше да измисли някакво извинение, за да не отиде.
Още от самото начало леля й бе изразила одобрението си, тъй като вярваше, че това бе отлична възможност за Алис да се сдобри с господин Грей. Във всеки случай бе крачка в правилната посока. Лейди Гленкора някой ден щеше да стане херцогиня и разбира се, Алис бе длъжна да приеме поканата й. Трябва да бъде признато, че лейди Маклауд не бе себична в преклонението си към висшето общество. Тя беше към края на живота си и знаеше, че вероятността някой ден да бъде наречена братовчедка от херцогинята на Омниум бе много малка. Помоли Алис да посети Мачинг Праяри, просто защото обичаше племенницата си и искаше тя да живее по възможно най-добрия и приемлив начин.
— Мисля, че имаш дълг към семейството си да отидеш — каза лейди Маклауд.
Алис не знаеше какво друго си бяха говорили за нея лейди Мидлотиан и леля й. Тя упорито отказваше да отговори на писмото на графинята и накрая заплаши лейди Маклауд, че ако продължава с опитите си да я накара да го направи, наистина ще напише отговор, в който ще нарече графинята нахална.
— Все повече остарявам, Алис — оплака й се старицата и въздъхна. — Предполагам, че не бива повече да се меся. Всичко, което правя, е за твое добро.
Алис стана и целуна леля си, а после се опита да й обясни, че няма нищо против нейното вмешателство и че е благодарна за всичко, което тя казва и прави за нея, но не може да допусне в живота й да се бъркат хора, които не познава и които смятат, че имат това право само заради общественото си положение.
— И защото са твои братовчеди — добави лейди Маклауд с тъжен, извинителен тон.
Алис напусна Челтнъм в средата на ноември. Щеше да прекара една нощ в Лондон, а на сутринта да се отправи към Йоркшър с прислужницата си. Баща й се бе съгласил да я посрещне на гара „Грейт Уестърн“ и на следващата сутрин да я изпрати до гара „Грейт Нортърн“. В писмото си не бе казал, че ще вечерят заедно и когато я видя, той промърмори нещо за предишен ангажимент. Но по пътя за вкъщи й обеща, че ще закуси с нея на следващата сутрин.
— Много се радвам, че ще отидеш, Алис — рече той, докато бяха във файтона.
— Защо, татко?
— Защо? Защото мисля, че е правилното решение. Признавам, че не съм ти говорил много за тези хора. Не поддържам връзка с тях и знам, че мразят името Вавасор, въпреки че то е много по-старо от техните, както и самия род, разбира се.
— Точно затова не разбирам защо мислиш, че постъпвам правилно. Нямаше да се изненадам, ако ми бе казал, че правя грешка. Нямаше да се изненадам и нямаше да отида, разбира се.
— Обезателно трябва да отидеш. Богатството и общественото положение са големи предимства, каквото и да говорят хората. Защо иначе всеки иска да ги има?
— Но няма да ги получа, ако посетя Мачинг Праяри.
