— Виждам укора в очите му, когато ми задава въпроси. Но не мисля, че някога ще ме обвини. Не и ако общественото му положение зависи от това. Е, както и да е. Това е Мачинг. Помниш ли онази порта, покрай която минахме и накъдето искаше да завие Денди? Обикновено влизаме оттам, но сега заобиколихме, за да ти покажа града. Това е странноприемницата. Нямам представа кой би отседнал там. Не съм виждала някой да влиза или излиза. Това е пекарят, който пече хляба ни. Отначало го правехме в къщата, но никой не го ядеше. Знам, че онзи мъж там поправя обувките на господин Палисър. Той е много взискателен по отношение на обувките си. Когато влезем през другата порта, ще видим църквата. Тя е в самия парк и е много красива, но не е толкова красива, колкото са развалините на приората до къщата. Те са най-голямата забележителност тук. Много обичам да се разхождам там на лунна светлина. Често се сещам за теб, когато го правя. Не знам защо. Всъщност знам и някой ден ще ти кажа. Хайде, госпожице Флърт!
Подкараха през парка и лейди Гленкора й посочи църквата, а след това развалините. Пътят минаваше през тях и неусетно се озоваха пред входната врата. Ъгълът на къщата бе на около двеста метра от входа на стария приорат. Сградата беше голяма и много красива, с две дълги фасади. Но си беше просто къща. Не беше палат, нито замък и едва ли някой би я нарекъл имение. Имаше четири остри покрива, а прозорците на салоните се отваряха към моравата, която разделяше къщата от старите развалини и която всъщност ги обграждаше и влизаше в тях, образувайки пода на стария параклис, старата трапезария и старите галерии със сводове. Повечето галерии все още стояха и около тях се виждаха каменните плочки, но правоъгълният двор беше обрасъл с трева и в центъра имаше голяма каменна ваза с широка основа, от която висяха цъфнали пълзящи растения и зелени филизи.
Когато лейди Гленкора спря пред вратата, един джентълмен излезе да ги посрещне, привлечен от шума на колелетата.
— Ето го и господин Палисър — рече тя. — Това доказва, че си почетен гост, скъпа моя, защото можеш да бъдеш сигурна, че е много зает и нямаше да излезе за никой друг. Плантагенет, това е госпожица Вавасор. Алис, моят съпруг.
Господин Палисър й подаде ръка и й помогна да слезе от каретата.
— Надявам се, че не ви е било много студено — рече той. — Зимата настъпи съвсем внезапно тук.
Това бяха единствените думи, които си размениха до повторната им среща преди вечерята. Господин Палисър беше висок и слаб и не изглеждаше на повече от трийсет години. Имаше вид на съвършен джентълмен, но във външността му нямаше нищо забележително. Човек можеше да види лицето му и веднага да го забрави, после да го види отново и пак да го забрави. Истината бе, че имаше хубаво лице, с голямо чело, говорещо за интелект и изразителна уста, свидетелстваща за силен характер. Очите му, въпреки че не блестяха, изглеждаха пълни със смисъл. Но чертите му в никакъв случай не можеха да бъдат наречени забележителни. И господин Палисър не си бе пуснал брада, която да придава допълнителен характер на лицето му. Всъщност на него никога не би му хрумнало да разчита на външния си вид. Той бе от мъжете, които не са за гледане, но за чиито амбиции можеш да прочетеш във вестника. Хората говореха, че ще бъде следващият канцлер на хазната и едва ли някой би изказал мнението, че невзрачният му външен вид би му попречил.
— Нима всички са навън? — попита го жена му.
— Мъжете още не са се върнали от лов. Поне не мисля, че са се върнали. И предполагам, че някои от дамите са излезли да карат. Но не съм виждал никого откакто ти замина.
— Разбира се, че не си. Той няма време да вижда никого, Алис. Но хайде да се качим горе, скъпа. Казах им да сервират чая в моята гардеробна, защото реших, че ще предпочетеш това пред чай в дневната, преди да си имала възможност да се преоблечеш. Сигурно си много гладна. После можеш да слезеш долу или, ако не искаш да се преобличаш два пъти, можеш да стоиш горе на топло, докато не стане време за вечеря.
Докато говореше, тя хукна нагоре по стълбите и Алис я последва.
— Това е моята гардеробна, а отсреща е твоята стая. Имаш изглед към парка. Красиво е, нали? Хайде, ела в моята гардеробна и виж развалините от прозореца.
Алис последва лейди Гленкора надолу по коридора и влезе в помещението, което тя бе нарекла своя гардеробна, озовавайки се заобиколена от безброй дамски принадлежности, украшения и дрънкулки. Видя най-красивата масичка, най-удобното кресло, най-големия гардероб и най-фините порцеланови фигурки. Всичко бе в ярки цветове и изглеждаше скъпо и луксозно. Имаше много книги и на тавана бяха нарисувани нимфи, а на вратите малки купидончета.
— Не е ли красиво? — попита лейди Гленкора и се обърна към Алис. — Наричам я моята гардеробна, защото не искам никой да влиза тук, но в онзи килер държа четките и сапуна си, а дрехите ми… ами предполагам, че дрехите ми са навсякъде, въпреки че тук няма. Не е ли красиво?
— Много е красиво.
