Алис пристигна на гарата в Мачинг в три часа следобед и веднага след спирането на влака почувства, че вече нищо не бе в нейни ръце. Прислужник в ливрея се приближи до отворения прозорец на купето, докосна шапката си в поздрав и я попита дали е госпожица Вавасор, след което взе чантата, шаловете и пелерините й. Алис бе преведена през гарата, съпроводена от началника-гара от едната страна, прислужника от другата и носача, който крачеше зад нея. Тя осъзна, че самото й присъствие в Мачинг я бе направило привилегирована и й бе позволило да израсне към светлината.
Пред малката гара чакаше омнибус, който отиваше до град Мачинг и бе предназначен за хора, които не бяха израснали нагоре като нея. Видя също така и стилна каручка, която, ако разбираше от подобни неща, щеше да нарече талига „Уайтчапъл“, както и открита карета, теглена от два красиви малки коня. В каретата седеше дама, обвита в кожи. Разбира се, това бе лейди Гленкора. Друг прислужник стоеше отстрани и държеше поводите на конете.
— Скъпа Алис, много се радвам, че дойде! — прозвуча от кожите. — Знаеш ли какво, мила? Защо прислужницата ти не се качи на двуколката с багажа?
Не беше двуколка, но лейди Гленкора не знаеше това.
— Ще й бъде удобно там. Ти се качи при мен. Студено ли ти е?
— О, не. Изобщо.
— Но е толкова студено! Досега си била в задушното купе, но ти обещавам, че след малко ще ти стане много студено.
— О! Лейди Гленкора, съжалявам, че заради мен е трябвало да излизате навън в такова студено време — отвърна Алис, след което се качи и седна до нея.
— Глупости! За какво съжаляваш? Нямам търпение да говоря с теб, откакто разбрах, че ще дойдеш. Ако цяла сутрин бе валял сняг, пак щях да изляза да те посрещна. Излизам почти всеки ден, когато съм тук, освен ако къщата не е пълна с хора и просто не мога да се извиня. Завий се с тези кожи, имаме достатъчно. Искаш ли да караш?
Алис отклони поканата, след което изрази признателността си с най-красивите думи, които й дойдоха на ум.
— Струва ми се, че обичам да карам повече от всичко друго. Господин Палисър не смята, че дамите трябва да ходят на лов, а пък и самият той не ходи. Аз яздя, но той не припарва до кон. Почти ми се иска някой ден да подкарам карета с четири коня. Но съм сигурна, че ще ме хване страх.
— Би изглеждало ужасно — отвърна Алис.
— Да, нали? Именно това е най-големият проблем — как би изглеждало отстрани. Понякога ми се иска никой да не обръща внимание на това как изглеждат нещата. Не че искам да върша непристойни неща, разбира се, но човек не може да не се чувства ограничен от страха си от госпожа Грънди50. Опитвам се да бъда порядъчна и ми се струва, че се справям доста добре. Бейкър, трябва да сложиш мундщука на Денди. Дърпа се и не мога да го удържам.
Тя спря конете и изтупаният четиридесетгодишен коняр скочи от каретата и сложи мундщука на своенравния Денди, сменяйки юздите.
— Казват се Денди и Флърт — продължи лейди Гленкора, говорейки на Алис. — Не са ли красива двойка? Херцогът ми ги подари и самият той ги кръсти. Срещала ли си се с херцога?
— Никога — отвърна Алис.
— Няма да се върне вкъщи преди Коледа, но някой ден ще ви запозная в Лондон. Той е прекрасно създание и много ме обича, въпреки че не си разменяме повече от половин дузина думи, когато го видя. Той не е особено приказлив. Аз обичам да говоря, както много добре знаеш. Мисля, че е наследствено. Всички от рода Палисър са такива — мълчаливи. Но това не означава, че не са добри оратори. Господин Палисър често взима думата в Камарата на общините и има репутацията на един от малцината политици, които могат да направят изказване по финансов въпрос, без да се задъхат.
Алис съзнаваше, че самата тя не бе казала почти нищо, откакто бяха тръгнали, и започна да си мисли, че просто нямаше какво да каже. Ако лейди Гленкора й бе оставила време да коментира достойнствата на Денди и Флирт, може би щеше да го направи, но не виждаше как би могла да обсъжда приказливостта на членовете на семейство Палисър или ораторските способности на мъжа, който бе съпруг на нейната спътница. Така че попита колко път оставаше до Мачинг Праяри.
— Надявам се, че вече не си се изморила от мен — отвърна лейди Гленкора.
— Нямах това предвид — рече Алис. — Наслаждавам се на пътуването. Но очаквах гара Мачинг да бъде по-близо до град Мачинг.
— А, да. Това е всеобща заблуда. Не е „гара“ Мачинг, а „пътна гара“ Мачинг, така че разстоянието е около дванайсет километра. Много е досадно. Да, пратките ни пристигат с омнибуса, но постоянно трябва да посрещаме хора и мога да те уверя, че излиза много скъпо. Иска ми се господин Палисър да направи клон на линията, но той казва, че ще трябва да плати всички дялове и предполагам, че това би струвало повече.
— В Мачинг има ли град?
— О, съвсем малък. Ще минем оттам, ако искаш, и ще влезем през по-далечната гора.
— О, не! — отвърна Алис.
