— Елементарно, Уотсън! — засмя се Чистяков. — Току-що си поприказвах с моята любима тъща и тя те предаде, каза, че гласът ти бил уморен и някак убит. А тъй като те познавам и знам, че когато разговаряш с родителите си, гледаш да звучиш бодро и весело и да не демонстрираш каквито и да било терзания, веднага разбрах, че щом тъщата е доловила нещо такова, значи съвсем си се скапала. Хайде сега се опитай да ми кажеш, че не съм прав.
— Прав си — въздъхна Настя. — Настроението ми е отвратително. Толкова отвратително, че дори не съм успяла да го скрия от мама.
— Защо така? Обиди ли те някой?
— Аз сама се обидих. Глупачка съм и няма кой да ме напляска.
— Правилно, обаче е неконструктивно. Ако искаш, ще ти дам телефона на един мой колега — той живее наблизо и ако го помолиш, ще дойде да те напердаши.
— Браво бе, каква конструктивност! — Настя се развесели.
— По-добре ме направи умна.
— Безполезно е, вече си стара за такива експерименти. Колкото — толкова, ще трябва да живея с глупава жена. Е, та по кой начин глупостта ти е развалила настроението?
— Льоша, сега ще ти кажа, но обещай ми, че няма да ми се караш и да се притесняваш. Това не е повод за вълнение.
— Добре, казвай!
— Мисля да напусна работа.
— Съвсем? И да си седиш вкъщи?
— Не, какво приказваш, само да напусна отдела. Не мога да работя с новия началник.
— Ах, това ли било… — проточи Чистяков. — Е, нищо, нормално е. Ще ти мине. Ще потърпиш ли, докато си дойда?
— И аз не знам. Льошенка, нищо не знам, в душата ми е такъв смут, та ми се струва, че не мога да измисля нищо разумно.
— Седни и пиши — посъветва я мъжът й. — Спокойно вземи лист и химикалка и изложи съмненията и съображенията си в писмен вид. В състояние на смут човек наистина не може да измисли нищо свястно и решенията биват абсолютно идиотски. Докато систематизираш аргументите и формулираш доводите, мъглата ще се разпръсне. Ако искаш, прати ми този лист по факса, та да мога да разговарям с тебе по-конкретно.
— Благодаря ти, слънчице — тъжно се усмихна Настя, — мъдър съвет ми даде. Между другото защо си се обаждал на родителите ми? Проверявал си ме, така ли?
— Ха, притрябвала си ми! — изкикоти се той. — Честитих им, както е редно да стори един примерен зет.
— Честитил си им? Какво?
— Е, браво! Годишнината от сватбата им. Ти да не си забравила?
— Забравих! — изохка Настя. — Ау, глупачка, каква съм глупачка! Затова значи мама ме покани на гости утре, а аз се опъвах и се оправдавах, че съм много заета. Ау, каква идиотка съм!
Настя се разстрои още повече. Първо, не беше хубаво, дето беше забравила да честити на майка си и на втория си баща. И второ, Каменская никога нищо не забравяше, особено такива неща като рождени дни и важни дати за роднини и приятели, а щом бе забравила за годишнината от сватбата на майка си и Леонид Петрович, значи нещо наистина не й е наред. Толкова не е наред, че е близо до интелектуална катастрофа. Мозъкът й отказва да работи, паметта е блокирала. Основните й оръдия за производство излизат от строя. Това вече на нищо не прилича.
Осъзнаването на този неприятен факт, съчетано с мислите защрихования етикет, за изчезналата Анна Лазарева и за смяната на местоработата, състави такава чудовищна смес, че тя можеше с чиста съвест да забрави за спокойния сън. И въпреки всички взети мерки — във вид на горещ душ, чаша мартини и две грейки — Настя се въртя в леглото цяла нощ, без да мигне.
На сутринта стана съвсем разбита, неотпочинала, а настроението й беше по-лошо и от снощи. Горе-долу десет пъти по-зле.
Срещата на капитан Доценко с Василий Кликов мина без изненади, ако не броим обстоятелството, че продължи три часа, макар че всичко можеше да се изясни за двайсетина минути. Кликов се оказа многословно момче, безкрайно дълго разсъждаваше по въпроси без значение, по всеки повод се впускаше в дълго и заплетено философстване. Очевидно беше от хората, които от всичко на света най-много обичат себе си и звукът на собствения им глас за тях е по-сладък от най-прекрасната музика. Освен това след гибелта на Вавилов той изпълняваше неговите задължения и много искаше да се представи пред ръководството на банката в най-добрата си светлина с надеждата, че то няма да търси друг началник на службата за сигурност. Ето защо по време на разговора с Доценко той отговаряше на всички телефонни обаждания и обръщаше съответното внимание на всеки, който надникнеше в кабинета му, като се стараеше да демонстрира деловитост и оперативност при решаването на възникващите въпроси и придружаваше всяко свое действие с дълги и подробни коментари, така че и Михаил да може да оцени неговата компетентност и грамотност, както и извънредната му заетост.
