Когато стигнаха до езерото, пътеката се разшири — бяха стигнали окосено пространство. Някъде в гората се обади бухал — предполагаха, че е бухал. Бяха го чули за пръв път през лятото. Всеки път, когато прозвучаваше отново, това предположение се затвърждаваше. Умът на Гърни бе така устроен, че за него бе естествено да осъзнае, че процесът на засилване на дадено убеждение не е твърде логичен. Същевременно си даваше сметка, че колкото и интересна да бе за него тази игра на съзнанието, ще отегчи и раздразни Маделайн, ако й я обясни. Затова не каза нищо, щастлив, че я познава достатъчно добре, за да знае кога да замълчи. Така че просто продължиха да вървят бавно към далечния край на езерото в приятелско, обичливо мълчание. Тя бе права за аромата — във въздуха се носеше приятна сладост.
И преди се бе случвало да споделят подобни моменти — мигове, в които привързаността се изразяваше лесно, а мълчанието ги сближаваше. Те му напомняха за ранните години на брака им, годините преди инцидента. „Инцидентът“ — това бе глупавото и съвсем общо название, което бе лепнал на събитието и така го бе заключил в паметта си, за да попречи на острите като бръснач подробности да пронижат сърцето му. Инцидентът — смъртта — бе скрил слънцето и превърнал брака им в променлива смесица от навик, задължение, изнервено общуване и редки моменти на надежда — какво бе някога и възможно ли е отново.
— Ти сякаш винаги се бориш с нещо — отбеляза тя, като обви с пръсти ръката му точно над лакътя.
Отново бе права.
— Как беше концертът? — попита той.
— Първата част бе барокова и чудесна. Втората беше в стил двайсети век и не толкова хубава.
Канеше се да изкаже собственото си ниско мнение за съвременната музика, но размисли.
— Какво ти попречи да заспиш? — попита го.
— Не съм съвсем сигурен.
Усети недоверието й. Пусна ръката му. Нещо цопна в езерото на няколко метра от тях.
— Не можах да се отърся от мислите за случващото се с Мелъри — призна той.
Тя не отговори.
— Разни откъслечни идеи и парченца информация непрекъснато се въртяха в главата ми — не водеха никъде — просто ме накараха да се чувствам неудобно… бях твърде уморен да мисля ясно.
Тя отново не каза нищо, само мълчеше замислено.
— Не спрях да мисля за името в бележката.
— Х. Арибда?
— Как…? Чула си ни да го споменаваме ли?
— Имам добър слух.
— Зная, но винаги ме изненадваш.
— Може да не е в действителност Х. Арибда, знаеш ли? — попита го по онзи уж импровизиран начин, за който той знаеше, че е всичко друго, но не и необмислен.
— Какво? — спря се той.
— Може да не е Х. Арибда.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами, преживявах мъчително едно от дисхармоничните зверства през втората половина на концерта и размишлявах за това как някои съвременни композитори наистина мразят виолончелото. Как изобщо насилваш такъв прекрасен инструмент да издава толкова болезнени звуци? Ужасяващо стържене и вой.
— И…? — подкани я нежно, като се опитваше да не проличи, че любопитството го изнервя.
— И щях да си тръгна в този момент, но не можех, защото бях закарала Ели дотам.
— Ели?
— Ели, живее в подножието на хълма — закарах я, за да не ходим с две коли. Само че на нея, един господ знае защо, концертът явно й харесваше.
— Да?
— Така че се запитах — какво мога да направя, за да мине по-бързо времето и да не се изкуша да удуша музикантите?
В езерото се чу нов плясък и тя се спря да послуша. Той наполовина усети, наполовина почувства усмивката й. Маделайн обичаше жабите.
— И?
— И си помислих, че трябва да направя коледния списък, хората, на които да изпратя картички — вече е почти ноември — така че си извадих химикалката и на гърба на програмата написах „картички за Х. ден3“ — не цялата дума коледа, нито Христов ден, ами с кръстче, Х-И-К-С-Д-Е-Н — обясни тя, като го произнесе буква по буква.
В тъмнината той по-скоро усети, отколкото видя, въпросителния й поглед, с който сякаш го питаше дали я разбира.
— Продължавай — подкани я той.
— Всеки път като видя това съкращение, то ми напомня за малкия Томи Милакос.
— За кого?
— Томи от училището „Непорочната Богородица“, беше хлътнал по мен в девети клас.
— Мислех, че се казваше „Печалната Богородица“ — прекъсна я Гърни, внезапно подразнен.
Тя замълча за кратко, докато той схване шегата й, после продължи:
— Както и да е. Един ден сестра Имакулата, която беше много едра, започна да ми крещи, защото бях съкратила
