Колкото и да бе тъмно, той си помисли, че я е видял да се усмихва нежно при спомена, даже заподозря, че е чул и лека въздишка. Надяваше се да греши за въздишката. И още нещо го притесни — дали наистина бе прехвърлила предпочитанията си от кафяви очи към сини? „Стегни се, Гърни, та тя говори за девети клас!“ — нахока той сам себе си.
А тя продължи:
— Тоест, възможно е „Х. Арибда“ всъщност да е „Хикс. Арибда“? Или „Харибда“… Това не е ли от гръцката митология?
— Да, така е — потвърди той — колкото на нея, толкова и на себе си. „Между Сцила и Харибда…“
— Това значи нещо като „между чука и наковалнята“, нали?
Той кимна:
— Да, нещо такова.
— Кое какво е?
Той като че ли не чу въпроса й, тъй като умът му бе зает бясно да обмисля новите логически връзки, които внушаваше името „Харибда“, и да преценява възможностите.
— Ммм? — осъзна, че му е казала нещо.
— Сцила и Харибда — повтори тя, — чукът и наковалнята. Кое какво е?
— Това не е буквален превод, само приблизително предава значението. Сцила и Харибда били реални навигационни точки в протока Месина, при това доста опасни. Корабите трябвало да преминават много внимателно покрай тях, но често се разбивали. В митологията са представени като въплъщения на демоните на разрушението.
— Казваш опасни навигационни точки… какво точно имаш предвид?
— Сцила било името на купчина остри издадени скали, в които корабите се блъскали и после потъвали.
Тъй като той не продължи веднага, тя настоя:
— А Харибда?
Той се прокашля. Самата идея за Харибда беше силно обезпокоителна.
— Харибда е бил водовъртеж. Попаднеш ли веднъж в него, нямало измъкване. Завличал каквото и да попадне в него надолу и го разкъсвал на парчета. — Той си припомни с изнервяща яснота една илюстрация, на която бе попаднал в издание на „Одисея“ отпреди много години. На нея един моряк бе хванат в капана на бесния водовъртеж, а лицето му бе изкривено от ужас.
От гората отново долетя същият писък на бухал.
— Хайде — подтикна го Маделайн, — да се връщаме в къщата. Всеки момент ще завали.
Той обаче остана неподвижен, потънал във вихрушката от мисли.
— Хайде! — Тя стана нетърпелива. — Преди да се измокрим до кости!
Той я последва в колата й и бавно се придвижиха покрай пасището до дома си.
Преди да излязат, той се обърна към нея и я запита:
— Не мислиш за всяко „хикс“ като за възможно „х“, нали?
— Разбира се, че не!
— Тогава защо…?
— Защото „Арибда“ ми прозвуча като нещо на гръцки.
— Да. Естествено.
Тя го погледна от мястото си на предната седалка с изражение, което, подпомагано от облачната нощ, бе напълно неразгадаемо.
След малко каза, а в гласа й се долавяше трептенето на усмивка:
— Никога не спираш да мислиш, нали?
А после, както бе обещала, дъждът заваля.
След като се бе задържал няколко часа в покрайнините на планината, студеният фронт помете околността със силен вятър и дъжд. На сутринта земята бе покрита с листа, а въздухът — наситен с настойчивата миризма на есен. Водните капчици по тревата на пасището превръщаха лъчите на слънцето в кървавочервени искри.
Докато Гърни вървеше към колата си, това издевателство над сетивата му пробуди спомен от детството му, когато сладкият мирис на тревата бе мирис на спокойствие и сигурност. А после това усещане изчезна, изтрито от плановете му за деня.
Беше тръгнал за Института за духовно обновление. Ако Мелъри продължаваше да упорства в нежеланието си да намесва полицията, Гърни възнамеряваше да оспори това решение лице в лице с него. Не че смяташе да измие собствените си ръце по този начин. Всъщност, колкото повече размишляваше по въпроса, толкова по-силно ставаше любопитството му по отношение на важното място, което състудентът му заемаше в света, и как бе свързано то с онова или онзи, който го заплашваше сега. Колкото и да внимаваше по принцип да не нарушава границите, Гърни си представяше, че в разследването ще се намери място
