Прибра телефона и остана загледан в покритата с трева долина. Както обикновено, гласът на Соня бе нарушил хода на рационалните му мисли, умът му прескачаше от тема на тема като топче за пинг-понг. Твърде удобният и уютен офис на Соня; безпокойството на Маделайн; невъзможността някой да знае предварително за кое число би се сетил друг човек; кръв, червена като нарисувана роза; ти и аз имаме среща; господин 658, Харибда, сгрешената пощенска кутия, страхът на Мелъри от полицията; масовият убиец и кръвосмесител Питър Пигърт; чаровният млад Джъстин, богатата и възрастна Кеди; доктор Джекил и господин Хайд — и така нататък, без рима, хармония и причина, отново и отново, напред-назад. Той смъкна прозореца от страната на пасажера и както беше спрял колата край потока, се облегна назад, затвори очи и се опита да се съсредоточи в звука на водата, ромоляща в каменното си легло.
Събуди го почукване по прозореца току до ухото му. Спря поглед върху безизразно ъгловато лице с очи, скрити от слънчеви очила и с нахлупена отгоре му сива полицейска шапка с периферия. Той свали стъклото.
— Всичко наред ли е, сър? — Въпросът прозвуча по-скоро заплашително, отколкото загрижено, а „сър“ бе очевидно използвано по навик, наместо от учтивост.
— Да, благодаря ви — просто изпитах нужда да затворя очи за миг.
Той погледна към часовника на таблото и установи, че мигът бе продължил петнайсет минути.
— Накъде сте се насочили, сър?
— Към Уолнът Кросинг.
— Разбирам. Пили ли сте нещо днес, сър?
— Не, господин полицай, не съм.
Мъжът кимна и отстъпи назад, за да огледа колата. Устата му — единствената черта от лицето му, която се виждаше и съответно би могла да изразява отношение — бе презрително извита. Сякаш смяташе твърдението на Гърни, че не е пил, за явна лъжа и скоро щеше да открие доказателства за това. Закрачи с прекалена решителност около колата, мина покрай задната й част и пътническата седалка, после покрай предницата и накрая спря отново до прозореца на Гърни. След дълго преценяващо мълчание той проговори със сдържана заплаха в гласа, по-подходяща за шоупрограма, отколкото за рутинна проверка на превозно средство:
— Наясно ли сте, че това не е официално място за паркиране?
— Всъщност не го бях осъзнал — равно отговори Гърни. — Възнамерявах да спра само за минута-две.
— Може ли да видя шофьорската ви книжка и талона, моля?
Гърни извади исканите документи от портфейла си и му ги подаде през прозореца. Не му бе навик при такива ситуации да представя доказателства, че е пенсиониран детектив от нюйоркската полиция, при това първа степен — заради асоциациите, които това внушаваше. Но когато пътният полицай се обърна с намерението да се върне в патрулната кола, усети една прекалена арогантност, както и враждебност, която щеше да се прояви в неоправдано забавяне най-малкото. С нежелание извади още една карта от портфейла.
— Само секунда, господин полицай — това също би могло да помогне.
Пътният полицай взе картата внимателно. А след това Гърни видя трепването, с което ъгълчетата на устните му показаха промяната в настроението му — и то не в положителна посока. Приличаше на комбинация от разочарование и гняв. С презрителен жест той върна картата, книжката и талона през прозореца.
— Приятен ден, сър. — Тонът, с който го освободи, пожелаваше всичко друго, но не и приятен ден. Върна се в колата си, направи рязък обратен завой и изчезна в посоката, от която бе дошъл.
Независимо колко са усъвършенствали психологичните тестове, помисли си Гърни, или колко високи са станали образователните изисквания, колкото и строго да е обучението в академията — винаги щеше да има ченгета, които
През следващите седем дни в северната част на Кетскилс настъпи зимата. Гърни прекара повечето от това време в кабинета си, поделяйки го между проекта със снимката и усърдното изучаване на съобщенията от Харибда. Пристъпваше пъргаво между тези два свята, като от време на време се отдръпваше и сменяше посоката, за да избегне мислите за рисунките на Дани и хаоса, който те носеха. Очевидното решение щеше да е да поговори с Маделайн за това, да разбере защо бе решила да повдигне въпроса точно сега — буквално да го извади от мазето — и защо чака с такова особено търпение той да каже нещо. Но не можеше да събере сили и решителност да го направи. Така че изтласкваше темата от ума си и се връщаше към историята с Харибда. За нея поне можеше да мисли, без да се чувства изгубен и без сърцето му да започне да препуска.
