Така например често мислеше за вечерта след последното си посещение в института. Както бе обещал, Мелъри се обади и преразказа разговора си с Грегъри Дърмот от „Системи за сигурност ГД“. Човекът се бе оказал достатъчно услужлив и учтиво бе отговорил на всичките му въпроси — същите, които Гърни бе написал — но получената информация не беше много. Наел кутията преди година, веднага след като преместил консултантския си бизнес от Хартфорд в Уичърли; никога преди не бил възниквал проблем, със сигурност не и такъв с писма със сбъркан адрес или чекове; единствено той имал достъп до кутията; имената Арибда, Харибда и Мелъри не му говорели нищо; никога не бил чувал за института. Когато го притиснал с въпроса дали не е възможно някой друг от фирмата му да е използвал кутията без позволение, Дърмот обяснил, че това няма как да се случи, защото в компанията му не работи друг човек. „Системи за сигурност ГД“ и Грегъри Дърмот били едно и също. Той бил консултант по сигурността на фирми с поверителни бази данни, които изисквали защита от хакерски атаки. Нищо от онова, което бе казал, не бе осветлило въпроса за чека със сбъркан адрес.
Същото важеше и за проведените от Гърни проучвания в интернет. Източниците бяха напълно единодушни: Грегъри Дърмот притежаваше научна степен от Масачузетски технологичен университет, солидна репутация като компютърен специалист, както и изключителен списък с клиенти. Нито той, нито „Системи за сигурност ГД“ имаше връзка с каквото и да било съдебно дело, преследване или наложена забрана. Нямаше и лоши отзиви в пресата — нито минали, нито настоящи. Накратко, той имаше напълно чисто присъствие в една напълно чиста сфера. Толкова чисто, че чак скърцаше. И все пак някой — по неизвестно каква неразгадаема причина — бе решил да си присвои номера на пощенската му кутия. Гърни отново и отново си задаваше въпроса, чийто отговор не успяваше да открие:
Буквално го депресираше да мисли за това, да върви по тази задънена улица — като че ли на десетия път щеше да открие в края й нещо, което не е било там на деветия. Но все пак беше по-добре, отколкото да мисли за Дани.
Чак през първата петъчна вечер от ноември снегът заваля сериозно. От няколко рехави снежинки, които се носеха тук-там в здрача, той стана изобилен през следващите два часа, после намаля и около полунощ спря.
Докато Гърни отпиваше живителни глътки от кафето си в събота сутринта, бледият диск на слънцето се прокрадна над ивицата дървета на изток, на около километър и половина от къщата. През нощта не бе духал вятър и сега всичко отвън — от патиото до покрива на плевнята — бе покрито с поне седем-осем сантиметра сняг.
Не беше спал добре, хванат в капана на безброй свързани едно с друго безпокойства. Сега на дневна светлина някои от тях изчезваха — те засягаха Соня. В последната минута бе отложил срещата им, която иначе трябваше да се състои след няколко часа. Несигурността му по отношение на онова, което можеше да се случи там — което той би искал да се случи — го накара да я отмени, засега.
Седеше, както и през цялата отминала седмица, с гръб, обърнат към онзи ъгъл на стаята, в който завързаната с панделка кутия с рисунките на Дани лежеше върху масичката за кафе. Отпиваше от чашата си и гледаше навън, към покритото със снежно одеяло пасище.
Подобна гледка винаги извикваше в ума му миризмата на сняг. Воден от неочакван импулс, той отиде до френските прозорци и ги разтвори.
Острият и леден порив на въздуха докосна у него верига спомени — снежни преспи, издигнати на височината на гърдите от двете страни на пътищата; ръцете му, порозовели и изтръпнали от оформянето на снежни топки; парченца лед, вкопчени във вълната на маншетите на якето му; клони на дървета, извити под тежестта на снега чак до земята; коледни венци на вратите; празни улици; ярки светлини, накъдето и да обърнеш поглед.
Това бе особената черта на миналото — как лежи и те причаква в засада — тихо, невидимо, все едно го няма. Може да се изкушиш да си помислиш, че е изчезнало, че не съществува вече. А после, като подплашен от укритието си фазан, ще избликне като експлозия от звуци, цветове и движение — шокиращо живо.
Искаше да се обгради с миризмата на снега. Взе якето си от закачалката край вратата, наметна си го и излезе. Снегът бе твърде дълбок за обикновените обувки, с които бе, но не искаше да се връща да ги сменя. Закрачи приблизително в посоката на езерото, затвори очи, вдиша дълбоко. Не беше минал и няколко метра, когато чу вратата на кухнята да се отваря. Гласът на Маделайн го повика:
— Дейвид, върни се!
Той се обърна и видя, че се е подала наполовина през вратата, а на лицето й е изписана тревога. Тръгна обратно.
— Какво има?
— Побързай! — подвикна му тя. — По радиото… Марк Мелъри е мъртъв!
— Какво?!
— Марк Мелъри — мъртъв е, точно съобщиха по радиото. Бил е убит! — И тя се прибра в къщата.
