Сега, след толкова много години, подобна възбуда ми се струва нелепа, защото Разпродажбите по-скоро ни носеха разочарование. Обикновено във фургона нямаше нищо интересно и ние харчехме жетоните си, за да заменим вече износените и счупените си вещи с нови. Според мен цялата работа се състоеше в това, че в миналото всеки от нас откриваше на Разпродажбата нещо много лично, нещо, което впоследствие му ставаше скъпо и любимо: я блузка или часовниче, я някакви особени ножици, които не използваше за нищо, но които държеше под леглото си и с които се хвалеше пред останалите. Всички имахме подобни придобивки, така че колкото и да се правехме на безразлични, без да щем се поддавахме на светлите надежди и дълбокото вълнение.
Всеки си имаше своята основателна причина да се стреми да присъства при разтоварването на фургона. Ако си от долния курс, ти се влачиш като опашка след двамината мъже в работни комбинезони, които отнасяха в склада големите картонени кутии и им додяваш с любопитството си какво има в тях.
— Всякакви съкровища, златенце — обикновено отговаряха те.
Ти продължаваш с въпросите:
— Някакво чудо невиждано или какво?
Те ти отвръщаха:
— Да, златенце, точно така. Чудо невиждано! — а думите им биваха последвани от възторжени викове.
Капаците на много от кутиите бяха отместени, така че да се вижда съдържанието им, и понякога, макар да не бе редно, мъжете ни разрешаваха да бръкнем с ръка и да извадим някой предмет, за да го огледаме по-добре. Ето защо до деня на Разпродажбата, която щеше да се състои примерно след седмица, сред възпитаниците се разпространяваха всякакви слухове: ту за изключително интересен анцуг, ту за някаква касета с музика и понякога, когато няколко възпитаници желаеха да придобият една и съща вещ, между тях възникваше напрежение.
Разпродажбата бе пълна противоположност на Панаира, по време на който цареше атмосфера на благоприличие. В столовата, където се провеждаше Разпродажбата, неизменно беше тясно и шумно. Ала блъсканицата и шумът също бяха нещо като развлечение и като цяло обстановката на Разпродажбите беше доста дружелюбна. Само от време на време, както вече казах, избухваше разправия за някоя вещ, за която се бяха уловили няколко ръце и всяка я теглеше към себе си. Понякога схватката завършваше с бой. В такива случаи дежурните от горния курс заплашваха, че ще закрият мероприятието, а на следващата сутрин ни чакаше строго мъмрене от страна на госпожица Емили.
Денят ни в Хейлшам неизменно започваше с общо събрание, което обикновено беше много кратко — прочитаха ни няколко съобщения, после някой от възпитаниците можеше да изрецитира стихотворение. По правило госпожица Емили не говореше много. Тя стоеше на сцената в салона с изправен гръб, кимаше с глава на всяка дума, която чуваше, и от време на време хвърляше строг поглед към шушукащите си деца. Ала когато на Разпродажбата предишния ден се е случило нещо, събранието протичаше по съвършено различен начин. Тя ни заповядваше да седнем на пода (по време на общите събрания обикновено стояхме прави) и нямаше нито съобщения, нито стихотворения, просто госпожица Емили ни гълчеше без почивка в продължение на двайсет-трийсет минути, та дори и повече. Рядко повишаваше глас, но в такива случаи в него се усещаше стоманена нотка и никой от нас, дори най-големите ученици, не смееше да гъкне.
Наистина чувствахме колективна вина пред нея, разбирахме, че сме я подвели, ала колкото и да се стараехме, не съумявахме да вземем забележките й на сериозно. Това отчасти се дължеше на начина, по който говореше. Употребяваше изрази като „недостойни привилегии“ и „злоупотреба с възможностите“ — това са двете фрази, за които ние с Рут си спомнихме, когато разговаряхме в болничната стая в Дувър за отминалите години. Като общо смисълът ни беше ясен: ние в Хейлшам се намираме в особено положение и, следователно, с подобно лошо поведение не оправдаваме надеждите. Но останалото бе за нас пълен мрак. Ту ще се втурне напред с пълна пара, ту внезапно рязко ще спре и ще попита:
— Какво е това? Какво е това? Кой може да ни попречи?
След което ще затвори очи и ще свъси вежди, сякаш се мъчи да реши загадката. И макар да седяхме смутени и озадачени, ние напрягахме всички сили, за да й помогнем да си отговори на въпроса, който не й дава покой. После можеше да продължи с лека въздишка, което означаваше, че ни е простила, но също така можеше да последва и взрив:
— Не, аз няма да се дам! Никога! Нито аз, нито Хейлшам!
Когато двете с Рут си спомняхме тези дълги тиради, тя сподели с мен, че винаги се е удивлявала: как така в час всичко й се разбира, а тук — нито дума! Когато казах на Рут, че съм виждала как главната настойница се движи като на сън из Хейлшам и разговаря сама със себе си, тя се възмути:
— Престани! Това не е възможно! Нима Хейлшам щеше да стане това, което е, ако директорката е била чалната? Не, в никакъв случай! Умът на госпожица Емили беше остър като бръснач.
