Сега искам да премина към последните ни години в Хейлшам. Говоря за времето, когато бяхме на по тринайсет, четиринайсет и петнайсет години — на шестнайсет ни преместиха на друго място. В спомените ми животът в Хейлшам се разделя на две части: тази последна част и всичко онова, което се е случило преди нея. Ранните години, за които ви разказвам, сякаш се сливат в някакъв златен период и когато си спомням нещо от онова време — дори и най-незначителната подробност, — аз усещам как вътре в мен се разпалва някакъв огън. Ала през последните години всичко бе съвсем различно. Не казвам, че сме били нещастни — запазила съм куп скъпи спомени оттогава, — но през по-късните години бяхме по-сериозни и в някакъв смисъл по-мрачни. Може би сега паметта ми изневерява, аз нещо преувеличавам, но съм останала с впечатлението, че всичко около мен се промени твърде бързо, сякаш денят внезапно премина в нощ.
Разговорът ни с Томи край езерото: сега ми се струва, че тъкмо той изигра ролята на разделителна линия между ранните и късните ни години в Хейлшам. Не може да се каже, че веднага след него започнаха да се случват някои много значими неща — и все пак, поне за мен, това бе преломен момент в живота ни. Без съмнение, започнах да гледам на всичко по съвсем различен начин. Ако по-рано странях от всичко смущаващо и тревожно, то сега започнах все по-често да задавам въпроси — ако не на глас, то поне в душата си.
Много е важно например, че този разговор промени мнението ми за госпожица Люси. Където и да я срещнех, аз внимателно се вглеждах в нея и не само от любопитство, а и защото в личността й виждах най-вероятния източник на пътеводните за нас нишки. Ето как стана така, че в последвалите година-две отбелязвах някои нейни необичайни думи и постъпки, на които никой от връстниците ми не обръщаше внимание.
Спомням си например един час по английски език, който се проведе няколко седмици след нашия разговор с Томи. Той започна с някакви стихове, после разговорът ни се прехвърли на военнопленниците от Втората световна война, които държаха в лагери. Едно от момчетата попита дали по телените огради на лагерите са пускали електрически ток и тогава още някой добави, че вероятно животът тогава е бил чиста лудост — всеки миг човек би могъл да прекрати съществуването си само ако се докосне до оградата. Въпросът му прозвуча съвсем сериозно, но на останалите той се стори необикновено забавен. Всички се разсмяха и заговориха в един глас и тогава Лора — колко типично за нея! — се качи на стола си и истерично започна да имитира човек, който протяга ръка, докосва телената мрежа и токът го убива. Няколко минути класът бе неукротим: всички крещяха един през друг и се правеха, че се хващат за оголени проводници.
През цялото време наблюдавах госпожица Люси и забелязах как буквално за миг лицето й, което бе обърнато към класа, доби твърде странно изражение. После (не откъсвах поглед от нея) тя дойде на себе си, усмихна се и каза:
— При нас в Хейлшам не пускат ток по оградата и това е много хубаво. Защото понякога се случват и ужасни неща.
Тя произнесе тези думи доста тихо и тъй като класът продължаваше да шуми, можем да смятаме, че те потънаха в общата глъч. Ала аз ги чух съвсем ясно. „Понякога се случват и ужасни неща.“ Какво се случва? Къде? Но никой не реагира на казаното и ние се върнахме към стиховете.
Имаше и други подобни епизоди и скоро започнах да си мисля, че госпожица Люси се различава много от останалите настойници. Възможно е дори още тогава да съм започнала да долавям причините за нейното смущение и недоволство. Но мисля, че отидох твърде далеч; по онова време аз по-скоро само отбелязвах странното й поведение, без да имам представа докъде можеше да доведе то. И ако сега тези епизоди ми се струват изпълнени със смисъл и се подреждат в стройна система, това вероятно се дължи на факта, че ги гледам в светлината на по-късните събития и най-вече на онова, което стана в павилиона, докато се криехме от проливния дъжд.
По онова време бяхме вече петнайсетгодишни и това бе последната ни година в Хейлшам. Преобличахме се в павилиона за игра на раундърс. За момчетата бе настъпил период на „увлечение“ по тази игра, защото докато играехме, на тях им се предоставяше възможност да флиртуват с нас; така че в павилиона се бяха събрали трийсет, че и повече възпитаници. Докато се преобличахме, заваля силно и ние се скупчихме на верандата — защитена от навеса пред павилиона — в очакване дъждът да спре. Ала той продължаваше да се лее като из ведро и когато всички излязохме на верандата, стана ни тясно, започнахме да се блъскаме и да буйстваме. Помня, че Лора ми показа своя запазен начин презрително да се изсекне, когато искаше да се отърве от някое момче.
