И така, защо замълчахме? Струва ми се, защото на възрастта, на която бяхме тогава (девет-десетгодишни), вече знаехме достатъчно и се страхувахме да засегнем темата. Трудно ми е да си спомня, какво точно ни е било известно и какво — не. Безусловно знаехме, макар това знание да бе твърде повърхностно, че се отличаваме от настойниците ни и от нормалните хора извън училището; вероятно дори сме знаели, че в бъдеще всички ще станем донори. Ала не разбирахме истинския смисъл на това и ако избягвахме разговорите на дадени теми, това бе по-скоро, защото те ни смущаваха. Освен всичко останало, ни беше тежко да виждаме неудобството, което изпитваха нашите настойници, когато по някакъв начин докосвахме темата. Промяната, която забелязвахме в себе си, ни разстройваше. Подозирам, че тъкмо поради тази причина не продължихме да разпитваме госпожица Люси и после, след играта на раундърс, ние не наказахме толкова жестоко Мардж К. за въпросите й.
Сега вече ви е ясно защо бях обгърнала касетата с такава тайнственост. Дори обърнах картинката наопаки, така че едва когато се отвореше пластмасовата калъфка, можеше да се види Джуди с нейната цигара. Но касетата означаваше толкова много за мен не заради цигарата в ръката на Джуди Бриджуотър и дори не заради нейното пеене — това бе типично естрадно изпълнение за времето си, песните й бяха от онези, които можеха да се чуят в някой коктейлбар и които никой от нас в Хейлшам не харесваше. Касетката ми бе станала скъпа на сърцето заради една определена песен — третата поред, — която носеше заглавието „Не си отивай“.
Песента беше бавна, за през нощта, американска и на едно място в нея се пееше така: „Не ме оставяй… О, бебче, бебче, никога не ме оставяй…“ Тогава бях на единайсет и не бях слушала музика много често, но тази песен ме пронизваше цялата. Винаги държах касетата превъртяна от началото на песента, за да я пускам при всеки удобен случай.
Но не ми се предоставяха много такива случаи: оставаха още няколко години до появата на възпроизвеждащи устройства на Разпродажбите ни. Големият касетофон бе поставен в салона за билярд, ала там винаги имаше много хора и почти никога не пусках касетата си. В стаята за творчество също имаше магнетофон, ала и там бе шумно като в билярдната. Така че единственото място, където можех да слушам на спокойствие, си оставаше нашата спалня.
По онова време обитавахме по-малки спални с по шест легла в отделни къщички и на полицата над радиатора ни имаше портативен касетофон. Ето къде ходех (обикновено през деня, когато в спалнята ни нямаше никого), за да слушам любимата си песен, която пусках много пъти поред.
Какво бе особеното в тази песен? Всъщност никога не се заслушвах в текста; просто чаках онова място, в което се пееше: „О, бебче, бебче, никога не ме оставяй…“ Представях си жена, на която са съобщили, че не може да има деца, а тя цял живот е мечтала да си роди. После става някакво чудо, тя си ражда бебе, притиска го към гърдите си, върви и си пее: „О, бебче, бебче, никога не ме оставяй…“ Пее отчасти поради факта, че е щастлива, но и защото много се страхува от нещо, което би могло да се случи — да не би детето да се разболее или да й го отнемат по някакъв начин. Още тогава осъзнавах, че тълкуването ми не е правилно, че то противоречи на останалата част от текста. Но това не беше важно за мен. В песента се пееше за онова, което току-що ви казах и аз не пропусках нито една възможност да я слушам сама отново и отново.
Тук трябва да ви разкажа за едно странно събитие, което се случи по същото време. То имаше много силно въздействие върху мен и макар че разбрах истинския му смисъл години по-късно, струва ми се, че още тогава почувствах, че в него има определен смисъл, и то много, много дълбок.
В един слънчев следобед аз влязох в спалнята, за да си взема нещо. Добре си спомням ярката светлина, защото завесите на прозорците не бяха издърпани докрай встрани и в широките осветени пространства във въздуха плаваха прашинки. Нямах намерение да пускам касетата, но като видях, че в стаята няма никого, почувствах внезапно желание да чуя песента, извадих касетата от сандъчето си и я сложих в касетофона.
Оказа се, че момичето, което го е ползвало последно, е увеличило звука и тъкмо поради тази причина не чух шума от стъпки зад гърба ми и не усетих навреме, че някой ме наблюдава. А може и да съм се увлякла твърде много. Бавно се полюшвах в такт с мелодията, като притисках към гърдите си въображаемото дете. За да довърша картината, ще уточня, че вместо бебе бях гушнала възглавницата: движех се с нея в бавен танц и, затворила очи, тихо пригласях на песента всеки път, когато звучаха думите:
„О, бебче, бебче, никога не ме оставяй…“
Песента бе на привършване, когато нещо ми подсказа, че не съм сама. Отворих очи и на вратата видях Мадам.
