Застинах поразена на мястото си. После, само след миг, се почувствах обезпокоена по особен начин: забелязах нещо странно в цялата ситуация. Вратата беше леко открехната — не ни разрешаваха да затваряме плътно вратите на спалните си, освен когато спим — и Мадам дори не бе прекрачила прага, а стоеше в коридора. Беше притихнала, навела глава на една страна, за да ме вижда по-добре. Кое бе странното? Тя плачеше. Вероятно бях доловила хлипането й, докато слушах песента, и се бях сепнала.
Макар да не ни беше настойница, тя бе възрастна жена и, както сега ми се струва, очаквах да каже или да направи нещо, може би да ме изгони от стаята. Тогава щях да знам как да се държа. Но тя продължаваше да стои, не преставаше да хлипа, а в очите й, които ме наблюдаваха през тесния процеп на вратата, имаше същото онова изражение, с което ни гледаше винаги — някаква гнусливост, едва ли не отвращение. Ала този път в погледа й имаше и още нещо, което не разбирах.
Не знаех нито какво да правя, нито какво да кажа, не знаех какво да очаквам. Може би тя ще влезе в стаята, ще се разкрещи, дори ще ме удари — нямах никаква представа. Ала тя се извърна от мен и в следващия миг долових шума от отдалечаващи се стъпки. Внезапно осъзнах, че вече звучи следващата песен, аз изключих касетофона и седнах на най-близкото легло. В същия миг зърнах Мадам, която с бързи крачки се отдалечаваше от къщата ни в посока на централния корпус. Не се оглеждаше, но по прегърбената й походка аз се досетих, че продължава да хлипа.
След няколко минути се върнах при приятелките си, но не им казах нищо за случилото се. Едно от момичетата забеляза, че нещо не е наред и ме попита какво е станало, но аз само свих рамене. Не че се срамувах да споделя с тях, но се чувствах малко като тогава, когато дебнехме Мадам да излезе от колата си пред входа на централната сграда. Моето най-голямо желание беше да превърна случилото се в нещо, което никога не се бе случвало и ми се струваше, че като мълча и не казвам нищо, правя добра услуга и на себе си, и на останалите.
След около две години обаче признах всичко на Томи. Това стана скоро след разговора ни край езерото, когато той сподели с мен какво му бе казала госпожица Люси — в онези дни, когато, както ми се струва сега, ние бяхме започнали да се замисляме за самите себе си, да си задаваме въпроси и да споделяме мислите си един с друг (което продължи не една или две години). Като чу разказа ми за Мадам, застанала на вратата на спалнята, Томи ми предложи едно доста простичко обяснение. Тогава, разбира се, ние вече знаехме онова, което не ни бе известно по-рано: че никой от нас няма да може да има деца. Допускам, че като малка смътно съм доловила този факт и затова съм дала подобно тълкувание на песента. Но на възрастта, на която бяхме тогава, не е имало откъде да разберем истината. А по времето, когато двамата с Томи започнахме да обсъждаме тези теми, както вече ви казах, всичко ни бяха обяснили. Впрочем никой от нас не беше особено огорчен от чутото; спомням си, че някои дори се зарадваха, че ще могат да правят секс, без да се боят за последствията — макар че повечето от нас трябваше още доста да почакат, докато им дойде време за секс. Така или иначе, когато разказах всичко на Томи, той каза:
— Изглежда, Мадам не е чак толкова лоша жена, въпреки че се гнуси от нас. Като те е видяла да танцуваш, притиснала възглавницата до гърдите си, сигурно си е помислила: „Какво нещастие! Това момиче никога няма да има деца.“ И е заплакала.
— О, Томи, не си прав! — възпротивих се аз. — Откъде е можела да знае, че възприемам песента тъкмо по този начин? Как е разбрала, че съм гледала на възглавницата като на бебе? Нали не съм го споделяла с никого?
Томи се замисли, а после отвърна, макар и с шеговита нотка в гласа:
— Може би Мадам чете мислите ни. Тя е по-различна от останалите. Може пък да умее да наднича в главите ни. Не бих се учудил ни най-малко.
Макар и да се кикотехме, от думите му и двамата се почувствахме някак странно и повече не засегнахме тази тема.
Касетката изчезна месец-два след инцидента с Мадам. Тогава не направих връзка между двете събития, а и сега не виждам причина, поради която да свържа двете случки. Една вечер преди лягане, докато чаках момичетата да се върнат от банята, аз се ровех в сандъчето под леглото си. Колкото и да е странно, главната мисъл, която се появи в главата ми, когато видях, че касетката я няма, беше: не бива да показвам паниката си пред останалите. Помня, че продължих да я търся, но нарочно затананиках някаква мелодия под носа си. По-късно, колкото и да размишлявах, не можех да си обясня нещата докрай: бях заобиколена от най-добрите си приятелки, но все пак не ми се щеше те да разберат колко съм огорчена от изчезването на касетката.
