От настойниците присъстваше единствено госпожица Люси. Стоеше до перилата и погледът й се рееше в дъжда, някъде далеч зад игрището. Както винаги, внимателно я наблюдавах и дори докато се смеехме с Лора, хвърлях по някой поглед към нея. Помня, че позата й ми се стори доста странна: протегнала шия напред, наострила уши като приклекнал на земята хищник, който се готви да нападне жертвата си. По едно време тя се надвеси силно зад перилата и капките от корниза прелетяха съвсем близо покрай челото й, но по всичко личеше, че й е все едно. Казах си, че в това няма нищо особено — просто й се ще дъждът да спре по-скоро — и отново се заслушах в Лора. Ала няколко минути по-късно, когато госпожица Люси съвсем ми бе излязла от ума и аз се кикотех за нещо, внезапно усетих, че всички около мен утихнаха и тогава дочух гласа на госпожица Люси.
Тя стоеше на същото място, ала сега се бе обърнала с лице към нас, беше отвърнала очи от дъждовното небе и бе опряла гръб в перилата.
— Моля за извинение, но ще трябва да се намеся — каза госпожица Люси и аз видях, че тя говори на двете момчета, седнали точно пред нея. В гласа й нямаше нищо особено, но беше доста силен, сякаш искаше да обяви нещо на всички присъстващи и ние млъкнахме. — Трябва да те прекъсна, Питър. Не мога повече да те слушам и да мълча.
Тя вдигна поглед към останалите и си пое дълбоко въздух.
— Чуйте и вие, защото онова, което ще кажа, има отношение към всички вас. Време е да го научите.
Тя ни гледаше, а ние бяхме целите в очакване. После някой каза, че му се е сторило, че тя се кани строго да ни смъмри; други бяха помислили, че иска да ни съобщи някое ново правило в играта на раундърс. Ала аз знаех, още преди да заговори, че ни очаква нещо много по-важно.
— Извинете ме, деца, за това, че дочух разговора ви. Но вие бяхте толкова близо до мен, че не можех нищо да направя. Питър, може би ще повториш онова, което току-що каза на Гордън?
Питър Дж. очевидно се смути и се опита да придаде на лицето си изражение на оскърбена невинност. Ала госпожица Люси се обърна още веднъж към него, този път с много по-мек тон:
— Питър, моля те, повтори пред всички онова, което каза.
Питър сви рамене.
— Тъкмо се чудехме какво би станало, ако станем актьори. Какъв би бил животът ни.
— Да — потвърди госпожица Люси. — И ти каза на Гордън, че би заминал за Америка, защото там ще имаш повече възможности.
Питър Дж. отново сви рамене и тихо изрече:
— Да, госпожице Люси.
Ала госпожица Люси започна да мести поглед от човек на човек, като не пропусна никого от събралите се на верандата.
— Знам, че си нямал нищо лошо предвид. Но тъй като през по-голямата част от времето до ушите ми долитат подобни разговори, ще ви кажа, че напразно ви разрешават да ги водите.
От корниза падаха капки на рамото й, ала тя сякаш не ги забелязваше.
— И тъй като никой друг не желае да изясни нещата — продължаваше тя, — ще трябва да го направя аз. Както ми се струва, проблемът е следният: уж ви обясняват нещо, но не съвсем. Казват ви това-онова, ала никой от вас не се и досеща каква е истината и аз се осмелявам да твърдя, че има хора, които са напълно доволни от това положение. Но аз не съм. Ако искаме вие да изживеете живота си достойно, трябва да запомните, и то добре: нито един от вас няма да замине за Америка, нито един от вас няма да стане кинозвезда. И нито един от вас няма да работи в супер маркет — скоро бях дочула няколко деца да си споделят и такива планове. Предварително се знае как ще протече животът ви. Ще пораснете, но още преди да станете съвсем възрастни, дори преди да достигнете средна възраст, ще започнат да вземат вътрешните ви органи и да ги присаждат на нуждаещите се. Тъкмо заради това сте се появили на белия свят — да станете донори. Създадени сте по различен начин, не като актьорите, които участват във филмите на вашите видеокасети; различавате се дори от мен. Отглеждат ви за точно определена цел и съдбата ви е предопределена. Затова няма смисъл да водите такива разговори. Не след дълго ще напуснете Хейлшам и денят, когато ще вземат първия орган от вас, не е толкова далеч. Не го забравяйте. Ако искате да изживеете живота си достойно, трябва да сте наясно кои сте и какво ви очаква занапред — всички без изключение.
Тя замълча, но на мен ми се струваше, че вътре в себе си продължава да води този разговор: известно време погледът й блуждаеше, преминаваше от лице на лице, сякаш в мислите си продължаваше да ни обяснява нещо. Когато отново се обърна с лице към игрището, всички въздъхнахме с облекчение.
— Сега вече всичко е наред — каза тя, въпреки че дъждът продължаваше да се излива като из ведро. — Да тръгваме. Може би слънцето ще се появи всеки миг.
