Мисля, че постепенно започнахме да усвояваме доста неща и никак не бе случайно, че примерно на тази възраст отношението ни към всичко, свързано с донорството и експлантациите, коренно се промени. Дотогава, както вече казах, ние се стараехме всячески да избягваме темата; още като навлизахме в тази територия, ние се сепвахме и жестоко наказвахме всеки идиот, който не внимаваше — като например Мардж, когато зададе въпроса си за тютюнопушенето. Но, пак повтарям, като навършихме тринайсет, положението започна да се променя. Наистина, както и преди, ние не разговаряхме открито за донорството: пречеха ни същите смътни опасения. Но затова пък започнахме да се шегуваме на тази тема, както се шегувахме и в разговорите си за секса. Като си спомням сега за това, аз виждам, че забраната върху откритото обсъждане на темата за донорството по онова време беше не по-малко строга, отколкото преди това. Ала вече не само разрешаваха, но и дори поощряваха всевъзможните шеговити намеци за онова, което ни очакваше.
Хубав пример в това отношение са събитията, след като Томи си нарани лакътя. Струва ми се, че стана малко преди разговора ни край езерото; съдейки по всичко, периодът, в който Томи все се дразнеше и буйстваше, не беше още свършил.
Раната не бе толкова сериозна и макар да го бяха изпратили при Птицечовката, той се върна много скоро с пластир на лакътя. Никой не му обърна особено внимание, докато ден-два по-късно Томи не отлепи пластира и не видяхме какво има под него — нещо средно между новопоявила се плът и открита рана. Тук-там кожата вече беше зараснала, но имаше участъци, на които се виждаше нещо меко и червено. Това стана по средата на обяда и всички се скупчиха около него и завикаха:
— Ох, какъв ужас! Бррр!
После Кристофър Х., една година по-голям от нас, изрече със съвършено сериозно изражение на лицето:
— Жалко, че е точно на това място. Ако беше малко по-нагоре или малко по-надолу, нямаше да има нищо страшно.
Томи се разтревожи — по онова време Кристофър се ползваше с неговото уважение — и го попита какво има предвид. Известно време Кристофър продължи да дъвче, после небрежно подхвърли:
— Нима не знаеш? Когато си нараниш самия лакът, той може да се разкопчее и нещо да изпадне отвътре. Само трябва да си свиеш бързо ръката — и готово. Не точно това място, а целия лакът — иначе може да се разтвори като цип на чанта. Мислех, че знаеш.
Томи започна да се оплаква, че Птицечовката не му е споменала нищо такова, но Кристофър сви рамене.
— Била е сигурна, че знаеш. Всички го знаят.
Неколцината момчета около него подигравателно закимаха с глава. Някой се обади:
— Трябва да държиш ръката си съвсем права. Не я свивай, опасно е.
На другия ден видях, че Томи ходи с неестествено изпружена напред ръка, а на лицето му бе изписана тревога. Всички му се смееха, аз се ядосвах, но трябва да призная, че той наистина представляваше много забавна картинка. В края на часовете, когато излизахме от стаята за творчество, той ме спря в коридора.
— Кат, може ли за минутка?
Може би бяха минали близо две седмици от деня, в който се бях приближила до него на игрището и му бях напомнила за тениската му, така че на всички бе известно, че между нас съществуват по-специални отношения. Въпреки това с молбата си да поговорим насаме, отправена към мен пред очите на другите, той ме постави в твърде неловко положение. Аз се смутих и това вероятно бе причината, поради която не проявих достатъчно готовност да му помогна.
— Не че се страхувам толкова, не си го и помисляй — започна той, като ме отведе настрана. — Просто не искам да рискувам излишно, това е. Не бива да гледаме през пръсти на здравето си. Затова се нуждая от помощта ти, Кат.
Безпокояло го, обясни ми той, онова, което би могло да му се случи по време на сън. Можел, без да иска да свие ръката си в лакътя.
— По цели нощи сънувам как се бия с римски легионери.
След като го поразпитах, аз разбрах, че мнозина са ходили при него — те не били наоколо в трапезарията предишния ден — и всички повторили предупреждението, което му бе отправил Кристофър Х. Някои дори проявили творчество и поразкрасили шегата: разказали на Томи за някакъв възпитаник, който веднъж заспал с подобна рана, а когато се събудил, цялата му ръка от китката до рамото била оголена до кост като на скелет — кожата се била изсулила като дългите ръкавици, които видяхме в „Моята прекрасна лейди“.
Томи ме молеше да му помогна да си сложи шина, която ще държи ръката му опъната и през нощта.
— Нямам вяра на никого, освен на теб — заяви ми той и ми показа широката линийка, която се канеше да използва за целта. — Може нарочно да я закрепят така, че да се развърже, докато спя.
