Той ме гледаше със съвършено невинен поглед и аз се чудех какво да му кажа. Част от мен много искаше да му обясня какво става и ми се струваше, осъзнавах, че ако постъпя по друг начин, ще излъжа доверието, което се бе породило между двама ни след епизода с тениската. Ако му завържа линийката, щях да стана един от главните автори на подигравките към него. И до ден-днешен ме е срам, че тогава не му казах истината в очите. Но трябва да имате предвид факта, че по онова време бях още малка и че не бих могла да взема решение за броените секунди, с които разполагах. Когато те молят за нещо с такъв безпомощен глас, много е трудно да откажеш.
Не исках да го огорчавам — това вероятно изигра главната роля. Какво забелязах: при цялото си безпокойство за лакътя си, Томи бе истински трогнат от съчувствието, което, както си мислеше, проявяваха към него. Разбира се, добре осъзнавах, че рано или късно ще разбере истината, ала в онзи момент не можех да му я кажа. Само успях да попитам:
— Птицечовката ли те накара да си направиш шина?
— Не. Но само си представи как би реагирала, ако лакътят ми изпадне.
И досега ми е съвестно за случилото се. Обещах да му помогна да закрепи линийката (в Класна стая 14 половин час преди звънеца за лягане) и го гледах как се отдалечава — благодарен и успокоен.
Случи се така, че не изпълних обещанието си: Томи научи истината. Вечерта около осем часа, когато слизах по главната стълба, от първия етаж се разнесе кикот и сърцето ми примря. Тутакси разбрах, че се смеят на Томи. Спрях се на площадката на втория етаж, надвесих се над перилата и в същия миг Томи побягна от билярдната навън, като шумно трополеше с обувките си по пода. Помня, че си помислих: „Добре поне, че не крещи.“ И наистина, той мълчешком влезе в гардеробната, мълчешком се облече и излезе от централната сграда. През това време смехът откъм салона за билярд, чиято врата бе отворена, не секваше, не секваха и възгласите:
— Ако избухнеш, лакътят ти със сигурност ще изпадне!
Помислих си да го последвам в нощта навън и да го настигна, преди да е влязъл в спалнята си, ала си спомних как му бях обещала да прикрепя линийката за ръката му като предпазна шина за през нощта и не помръднах от мястото си. Само си повтарях: „Добре, че се сдържа. Добре, че не се вбеси.“
Малко се отклоних от темата. Затова реших да ви разкажа за случая — защото представата ни за „отворения цип“ и за нещата, които ще „се изсипят“ оттам се превърна в повод за шеги относно донорството. Представяхме си следната картинка: назрява моментът, ти разкопчаваш ципа в някоя част на тялото си, оттам в ръката ти се изсипва я бъбрек, я нещо друго, и ти го даряваш. Само по себе си в това нямаше нищо кой знае колко смешно, по-скоро шегата служеше да развали нечий апетит в столовата. Например, дръпнеш ципа си и изсипеш в нечия чиния някой свой орган — нещо от този род. Помня, че веднъж Гари Б., който имаше вълчи апетит, си взе трета порция пудинг и насядалите буквално около цялата маса „дръпнаха циповете си“ и започнаха да изсипват в чинията му какво ли не от себе си, докато той продължаваше най-невъзмутимо да се тъпче.
Томи не обичаше възпитаниците да се шегуват с „дърпането на циповете“, но времето, когато се вбесяваше, бе отминало и никой повече не свързваше тази шега с неговата личност. Тя бе просто повод да се посмеем, начин да развалим нечий апетит, както и косвено признание, че сме готови за онова, което ни предстои в живота. Тъкмо към тази мисъл бих искала да се върна. В онзи период ние бяхме престанали да се сепваме, когато се разискваше темата за донорството, както правехме година-две по-рано, но пък и нямахме голямо желание да мислим за него и да го обсъждаме. Всички тези шеги с „дърпането на ципа“ идват да покажат как се справяхме с проблема на тринайсетгодишна възраст.
Така че две години по-късно госпожица Люси бе съвсем близо до истината, когато сподели с нас, че „уж ви обясняват нещо, но не съвсем“. Имаше и друго: сега разбирам, че след тези нейни думи отношението ни към темата за донорството чувствително се промени. Шегите ни по този повод станаха по-редки и ние наистина сериозно се замислихме по въпроса. Отново избягвахме темата, но вече всичко беше по-различно от преди. Не се сдържахме поради смущение или неловкост, а поради други причини — трезво осъзнавахме реалността и това ни носеше горест и печал.
— Странното е — каза ми Томи, когато преди няколко години отново се бяхме отдали на спомени, — че никой от нас не се замисли какво й е струвало всичко това на госпожица Люси. Не се обезпокоихме от факта, че заради онова, което ни каза, е могла да си навлече неприятности. Били сме големи егоисти.
— Не бива да се обвиняваме — възразих аз. — Учеха ни да мислим един за друг, а не за настойниците. Дори не ни хрумваше, че между тях би могло да съществуват разногласия.
— Всъщност не бяхме много малки — каза Томи. — На нашата възраст е трябвало да мислим повече. Но не го правехме. Дори след това, нали помниш как я бе заварила в класната стая?
