Тутакси се досетих за какво говори — за сутринта на последния септември, който прекарахме в Хейлшам, когато, без да искам я зърнах в Класна стая 22. Сега съм склонна да се съглася с Томи: след видяното онази сутрин би трябвало да ни стане ясно колко обезпокоена е била госпожица Люси. Ала наистина — нито веднъж не се опитахме да се поставим на нейно място, и през ум не ни минаваше да кажем или да направим нещо в нейна подкрепа.
Тогава мнозина от нас навършиха шестнайсет. Онази сутрин слънцето грееше ослепително, след часовете в централния корпус ние слязохме на двора, но аз си спомних, че съм забравила нещо в класната стая. Върнах се обратно на третия етаж и тъкмо там стана срещата ми с госпожица Люси.
В онези дни си имах една тайна игра. Когато оставах сама, аз се спирах и се оглеждах за някаква гледка — да речем през прозореца или през открехнатата врата на част от класната стая — каквото и да е, само да няма никакви хора. Поне за няколко секунди си представях, че наоколо не гъмжи от възпитаници и че Хейлшам е тих и спокоен дом, обитаван само от мен и от още пет-шест души. За да се получи пълна илюзия, трябваше да се унеса и да се отдалеча от действителността, да се изключа от околните шумове и гласове. Нужно беше търпение: ако, да речем, гледаш моравата през прозореца, с часове можеш да стоиш, докато дочакаш онзи единствен миг, в който по нея няма да премине жива душа. Така че, онази сутрин, след като взех забравената от мен вещ от класната стая и излязох обратно на площадката на третия етаж, аз се залових да играя тази моя игра.
Застанах неподвижно до прозореца и се загледах в онази част от двора, където аз самата се намирах преди малко. Приятелките ми ги нямаше, дворът постепенно се опразваше, аз чаках магията да се получи и внезапно чух зад гърба си съскане, сякаш газ или пара излизаше под силно налягане от много малък отвор.
Десет секунди съскане, после тишина, след това пак съскане. Не се разтревожих много, но тъй като около мен нямаше жива душа, реших да проверя откъде идва шумът.
Пресякох площадката на стълбището в посока на свистенето и тръгнах по коридора покрай вратата на стаята, откъдето тъкмо бях излязла — Стая 22, предпоследната поред. Вратата беше открехната и когато се приближих, свистенето отвътре се разнесе с нова сила. Предпазливо бутнах вратата, без да знам какво мога да очаквам, и за мое огромно учудване в стаята видях госпожица Люси.
Стая 22 рядко се използва за провеждане на часове, защото беше съвсем малка и дори в слънчев ден като онзи в нея цареше полумрак. Понякога настойниците ни я заемаха, за да проверяват писмените ни работи или да четат. В онази сутрин стаята бе още по-тъмна заради спуснатите до долу щори. Две маси бяха поставени една до друга, за да сместят повече възпитаници, ала тук нямаше никой друг, освен госпожица Люси, която седеше в дъното на стаята. На масата пред нея бяха разхвърляни няколко листа тъмна лъскава хартия. Напълно погълната от работата си, тя се бе навела над тях и, опряла и двете си ръце на масата, със сила драскаше с молив върху хартията. Под дебелите черни линии се виждаха прилежно изписаните на ръка сини редове. Стоях и я наблюдавах как борави с молива — по такъв начин ние правехме щрихи в час по изобразително изкуство, ала нейните движения бяха яростни и изпълнени със злост, сякаш искаше да пробие хартията. Тогава в един и същи миг аз осъзнах две неща: че странният звук излизаше изпод молива й и че „тъмната лъскава хартия“ до неотдавна е била бяла, прилежно изписана от някого.
Тя дотолкова бе потънала в работата си, че не усети присъствието ми веднага. Най-после вдигна глава, трепна и аз забелязах, че лицето й е зачервено, но по него нямаше следи от сълзи. Наблюдаваше ме известно време, после остави молива на масата.
— Добро утро, млада госпожице — поздрави ме тя с дълбока въздишка. — С какво мога да ти помогна?
Мисля, че аз извърнах поглед, за да не гледам нито нея, нито листата на масата. Не помня колко време съм говорила и дали съм обяснявала за странния звук и за безпокойството си, че може да има изтичане на газ. Така или иначе, разговор не се получи: тя не се зарадва на срещата ни, нито пък аз. Струва ми се, че измърморих някакво извинение и излязох, а вътре в мен имаше борба: желанието ми госпожица Люси да ме извика да се върна се бореше с нежеланието ми да го стори. Тя не ме повика обратно и сега си спомням, че когато слизах по стълбите, изгарях от срам и възмущение. Най-голямото ми желание бе това никога да не се беше случвало, макар че ако случайно ме попитаха защо бях толкова разстроена, не бих могла да отговоря. Пак ще повторя: чувствах дълбок срам, в същото време душата ми бе изпълнена с негодувание, ала негодуванието ми бе причинено не толкова от госпожица Люси, колкото от някой друг. Бях напълно объркана и вероятно заради това дълго пазех в тайна преживяното от мен.
