След онази сутрин вече бях напълно убедена: нещо, свързано с госпожица Люси, нещо ужасно е на път да се случи и оттогава сетивата ми бяха непрекъснато нащрек. Ала дните си течаха и нищо не се случваше. Тогава не знаех, че само няколко седмици след срещата ни в Стая 22 е станало нещо наистина важно — нещо между госпожица Люси и Томи, от което той бе дълбоко огорчен и объркан. Времето, в което двамата с Томи бързахме да си споделим всичко, което ни се случваше, бе отминало, а тъкмо през онова лято бяха станали някои неща, които не ни позволяваха да разговаряме толкова свободно помежду си.
Тъкмо поради тази причина дълго време не знаех нищо. После щях да се изям от яд, че не съм се досетила — не бях потърсила Томи, нито го бях разпитала. Ала по онова време, както вече ви казах, ставаха най-различни неща между Томи и Рут и не само това, така че отдавах всички промени, които забелязвах, на този факт.
Не искам да кажа, че през онова лято Томи съвсем се беше скапал, но понякога наистина се тревожех, че отново ще се превърне в обидчивото и уязвимо момче, което познавахме преди години. Веднъж например ние, момичетата, тръгнахме от павилиона към спалните помещения, а пред нас вървеше Томи с още две момчета. Разделяха ни само няколко крачки и момчетата, в това число и Томи, бяха видимо в отлично настроение — смееха се и се блъскаха един друг. Очевидно Лора, която вървеше до мен, взе пример от тях и също реши да се пошегува. Най-вероятно малко по-рано Томи бе седял на земята и на тениската около кръста му бе полепнала голяма буца кал. Той не го знаеше, другарите му също не я бяха забелязали, иначе нямаше да изтърват случая да му се присмеят. А Лора винаги и навсякъде си е била Лора. Извика нещо от рода на:
— Томи! На гърба си имаш кал! Какво си направил?
Тонът й бе приятелски и ако още някой бе пуснал нещо такова в допълнение, шегата нямаше да излезе извън рамките на обикновените подигравки, толкова чести между съученици. Затова се удивихме много, когато Томи застина, рязко се обърна назад и загледа Лора като гръмоносен облак. Ние също спряхме, момчетата и те бяха в недоумение и през последвалите няколко секунди ми се струваше, че за първи път от много години насам Томи бе на път да се срине. Но той остана така миг-два, после рязко се втурна напред, а ние се спогледахме и свихме рамене.
Същото се получи и когато му показах календара на Патриша С. Патриша беше с две години по-малка от нас, но рисувателните й способности бяха обект на всеобщо възхищение и на Разпродажбите нейните произведения се разграбваха като топъл хляб. За календара, който успях да придобия на последната Разпродажба, се говореше седмици преди това, ето защо се гордеех много с него. Той нямаше нищо общо с календарите, на които страниците се прехвърляха и по които госпожица Емили ни преподаваше за графствата в Англия. Календарът на Патриша бе доста по-малък като формат, един такъв хубав и дебел, и за всеки месец тя бе нарисувала с молив по някоя великолепна сценка от живота ни в Хейлшам. Съжалявам, че не го запазих — преди всичко заради това, че на няколко картинки, например за месеците юни и септември, се разпознаваха лицата на определени настойници и възпитаници. Календарът, както и някои други неща, изчезна при отпътуването ми от Фермата, когато на главата си имах други грижи и не си мислех какво да взема със себе си и какво да оставя — но и за това ще стане дума. Засега най-важното е, че тогава успях да придобия календара на Патриша, което беше отлично попадение, че страшно се гордеех с него и тъкмо по тази причина исках да го покажа на Томи.
Засякох го в късния следобед да стои окъпан от лъчите на залязващото слънце под един чинар до Южното игрище.
Календарът беше в чантата ми — бях го взела в часа по музика, за да се изфукам с него, — така че отидох при Томи.
Той гледаше футболния мач между учениците от долните класове на съседното игрище и в онзи миг на лицето му бе изписано задоволство, дори бих казала, безбрежно спокойствие. Когато ме видя, той се усмихна и минута-две си бъбрихме за какво ли не. Но аз не издържах и му се похвалих:
— Виж с какво се сдобих!
Дори не се опитах да говоря с по-безразличен тон, струва ми се, че тържествуващо извиках:
— Там-та-рам! — сякаш зазвучаха фанфари.
Когато го взе в ръцете си, Томи все още се усмихваше, ала когато започна да го прелиства, аз почувствах, че той внезапно се затвори в себе си.
— Патриша е толкова… — започнах аз, но тутакси усетих, че гласът ми се променя. — Толкова е умна…
Но Томи вече ми връщаше календара. После мълчешком ме отмина и се отправи към централната сграда.
