Бях забелязала нещо у тези двойки — нещо, което Рут, въпреки вниманието, което им отделяше, така и не видя: каква голяма част от маниерите си бяха усвоили от телевизионните предавания. За първи път си направих такова заключение от наблюденията си върху Сузи и Грег — може би най-възрастните възпитаници във Фермата, които се смятаха за нещо като „отговорници“ на всички останали. Когато Грег се впускаше в обичайните си разсъждения за Пруст или за когото и да е друг, Сузи се усмихваше на останалите, въртеше очи и възторжено, но едва чуто мълвеше:
— Всемогъщи боже!
По отношение на телевизионните предавания в Хейлшам ни бяха наложени доста строги ограничения и тогава във Фермата, въпреки че можехме да гледаме телевизия по цял ден без прекъсване, ние не се заседявахме твърде пред телевизионния екран. Много рядко сядах да гледам нещо — в Къщата имаше стар телевизор и друг — в Черния хамбар. Така че възклицанието „Всемогъщи Боже!“ бе заимствано от американски сериал — един от онези, в които невидимата публика се кикоти по повод на всичко, което казват или вършат персонажите. В него имаше една дебелана, съседка на главните герои, която се държеше точно като Сузи: когато мъжът й започваше много да говори, зрителите само чакаха тя да завърти очи и да възкликне: „Всемогъщи боже!“, и се заливаха от смях. Забелязала този факт, започнах да обръщам внимание и на останалото, което двойките „ветерани“ биха могли да копират от телевизионните предавания: наблюдавах жестовете им, начина, по който седяха един до друг на дивана, дори споровете им, след които се втурваха навън и затръшваха вратата.
Но аз искам да ви кажа нещо друго: Рут много бързо осъзна, че до голяма степен се държи с Томи по начин, който не се харесва във Фермата и започна да променя поведението си пред другите. Особено добре съм запомнила един жест, който бе заимствала от „ветераните“. В Хейлшам всяка раздяла между двама души, макар и за няколко минути, ставаше повод за бурни прегръдки и милувки. Докато във Фермата това ставаше почти безмълвно, да не говорим за нежности и други такива. Вместо това лекичко удряш партньора си с обратната страна на дланта си някъде над лакътя, сякаш искаш да привлечеш вниманието му. Обикновено го правеше момичето миг преди раздялата. С приближаването на зимата този обичай изчезна, ала когато пристигнахме, той бе на мода и скоро Рут започна да прави същото, когато се разделяха с Томи. Трябва да ви кажа, че отначало Томи нямаше представа какво означава и често се обръщаше към нея с въпроса: „Какво?“, така че тя трябваше да му хвърля ядосани погледи, сякаш бяха на сцената и той бе забравил репликите си. Мисля, че Рут най-после му бе обяснила кое какво означава и има-няма седмица вече и двамата започнаха да повтарят жестовете по-правилно, така, както ги виждаха у „ветераните“. Макар че по телевизията не бях забелязала подобен начин за прощаване, нямаше как да не допусна, че го бяха заимствали тъкмо оттам, при това бях сигурна, че Рут не се и досеща за това. Ето защо, когато четях „Даниел Деронда“3 на тревата, а Рут дойде и ме ядоса, реших, че е крайно време да й го кажа.
Есента приближаваше и бе започнало да се захлажда. „Ветераните“ прекарваха все повече време в помещенията и се връщаха към онези неща, с които се бяха занимавали преди настъпването на лятото. Но ние, които скоро бяхме пристигнали от Хейлшам, продължавахме да седим в неокосената трева с желанието да продължим до безкрайност единственото занимание, което имахме по онова време. В онзи ден обаче на поляната бяха останали само трима-четирима души като мен с книга в ръка и тъй като си бях намерила наистина спокойно кътче за четене, със сигурност мога да кажа, че никой не чу разговора ни.
