На практика, разбира се, особено в първите месеци, ние рядко излизахме извън пределите на Фермата. Дори не се разхождахме из околностите, нито се скитахме по улиците на най-близкото село. Мисля, че това не се дължеше на страха ни. Знаехме, че никой няма да ни спре, ако спазим отбелязаните в дневника на Кефърс ден и час, когато ще се върнем. В онова първо лято често виждахме „ветераните“ да грабват чанти и раници и с плашещо безгрижие да се отправят нанякъде за ден-два. Изумено ги гледахме и си мислехме: нима следващото лято и ние ще се държим по същия начин? Всъщност така и стана, ала през първите дни това ни се струваше невъзможно. Не забравяйте, че никога не бяхме излизали извън територията на Хейлшам и сега бяхме съвършено объркани. Ако тогава някой ми бе казал, че много скоро не само ще свикна да предприемам далечни пътувания, но и че ще започна да се уча сама да карам автомобил, щях да го помисля за луд.
Дори Рут изглеждаше уплашена в онзи слънчев ден, когато микробусът ни свали пред фермерската къща, заобиколи малкото езеро и изчезна нагоре по склона. Виждахме далечните възвишения, които ни напомняха за хълмовете около Хейлшам, но ни се струваха странно разкривени — сякаш гледахме нарисувания портрет на наш приятел, на който той хем приличаше на себе си, хем не бе същият и от лицето, което виждахме нарисувано върху листа, ни побиваха тръпки. Но все пак беше лято и Фермата изглеждаше по-приветлива, а не както щяхме да я видим няколко месеца по-късно със замръзналите локви в двора, с неравните сиви и корави от студа буци пръст, по които трябваше да ходим. Мястото ни се стори красиво и уютно, и накъдето и да се обърнехме, се простираха площи, покрити с буйна неокосена трева. Всички ние, осем на брой, се бяхме скупчили пред входа и наблюдавахме как Кефърс влиза и излиза от къщата, като чакахме да ни заговори. Но той не го направи, до ушите ни долитаха само странни ядни реплики по адрес на онези, които вече живееха тук. Само веднъж, когато тръгна да вземе нещо от фургона си, той хвърли мрачен поглед към нас, после се върна в голямата къща и затръшна вратата зад себе си.
Малко по-късно „ветераните“, които се бяха развеселили от жалкия ни вид, излязоха и се заеха с нас (както щяхме да сторим и ние следващото лято). Сега разбирам, че те добре се постараха и ни помогнаха да се настаним на новото място. Въпреки всичко през първите няколко седмици не се чувствахме на себе си и бяхме доволни, че поне сме заедно. Не се разделяхме по цял ден и през по-голямата му част се тълпяхме пред голямата фермерска къща като безмозъчни същества, които не знаят с какво да се заловят.
Първоначалното ни боязливо смущение сега ми се струва доста забавно: началото бе съвършено различно от последвалите две години, които прекарахме във Фермата. Ако някой сега заговори за Фермата пред мен, моментално в паметта ми изникват безгрижните дни, когато ходехме от стая в стая, когато ленивите следобеди неусетно се превръщаха във вечери, а вечерите — в нощи. Спомням си купчината стари книги с меки корици, чиито страници се бяха накъдрили от прелистване, сякаш наистина бяха излезли от морските дълбини. Помня как ги четях, лежаща по корем на тревата в топлите дни, като непрекъснато отмахвах падащата върху лицето ми коса — бях я пуснала да израсне дълга. Помня как се събуждах в стаята си току под покрива на Черния хамбар от гласовете на момичетата в двора, които от сутринта се захващаха да спорят за поезия и философия, помня дългите зими, закуските в кухнята, изпълнена с изпарения, накъсаните разговори на масата за Кафка и Пикасо. На закуска неизменно обсъждахме такива неща — в никакъв случай кой с кого е прекарал нощта или защо Лари и Хелън вече не си говорят.
И все пак в душата ми остава усещането, че първият ден на нашето пристигане, когато се тълпяхме пред голямата къща, не бе толкова несъвместим с цялостния период на пребиваването ни във Фермата. Защото вероятно не бяхме го преодолели толкова добре, колкото си мислехме. Защото някъде дълбоко в нас бе останала частица от онова усещане: страхът пред заобикалящия ни свят и, колкото и да се презирахме за това, неспособността ни да оставим другите да си отидат завинаги.
„Ветераните“, които, разбира се, не знаеха нищо от историята на взаимоотношенията между Томи и Рут, ги смятаха за стара двойка и това сякаш доставяше безкрайно удоволствие на Рут. В първите седмици след пристигането ни тя искаше да се покаже пред всички: ту ще прегърне Томи с едната си ръка през раменете, ту ще го притисне в ъгъла и ще го целуне, когато стаята е пълна с хора. Ако в Хейлшам подобно поведение беше в рамките на обичайното, във Фермата то ни се струваше детинско. Двойките при „ветераните“ никога не се държаха по този начин пред чужди хора — бяха сдържани като майката и бащата в нормалното семейство.
