Лежах върху парче стар брезент и четях, ще повторя пак „Даниел Деронда“, когато Рут се приближи и седна до мен. Разгледа корицата на книгата ми и кимна с глава сама на себе си. После, след около минута, започна да ми разказва сюжета, което не бе неочаквано за мен. До този момент бях в отлично настроение и се радвах да я видя, ала с това си действие тя дълбоко ме подразни. И преди бе постъпвала така — и с мен, и с други пред собствените ми очи. На първо място, аз се дразнех на простосърдечния и небрежен тон, който придаваше на гласа си, сякаш искрено вярваше, че ти помага и ти можеш само да си й благодарен. Трябва да кажа, че още тогава бях започнала да се досещам какво стои зад това. В първите месеци след преместването ни във Фермата не знам защо смятахме, че количеството на прочетените книги е нещо като „показател“ дали се справяш добре на новото място. Странна представа за нещата, но беше тъкмо така — ние, пристигналите неотдавна от Хейлшам възпитаници, бяхме останали с такова впечатление. Нарочно обвивахме в мъгла тази наша представа — всъщност това напомняше много за начина, по който разговаряхме за секс в Хейлшам. Разхождаш се из Фермата и даваш на всички да разберат, че си попрочела доста неща, кимаш разбиращо с глава, когато става дума за „Война и мир“, например, а наоколо цари такова настроение, че никой няма да те проверява дали не хвърляш прах в очите на хората около теб. Не забравяйте, че след преместването ни дълго време не се разделяхме един от друг и че би било невъзможно някой да прочете „Война и мир“ незабелязано от другите. Но, както и по въпроса за секса, действаше неписаното правило, според което допускахме, че съществува някакво друго, тайнствено измерение, където се пренасяхме, за да четем всички тези книги.
Беше нещо като игра, в която малко или много участваше всеки от нас. Ала Рут навлезе по-навътре в играта и изпревари всички останали. Която и книга да захванеше някой, тя се държеше така, сякаш вече я бе чела и само на нея й хрумваше да демонстрира своята начетеност по най-добрия начин — да започне да ти преразказва съдържанието на книгата, преди да си я дочел. Ето защо, когато започна да прави същото и с „Даниел Деронда“, макар романът да не ми харесваше кой знае колко, аз го затворих и без каквато и да е предварителна подготовка й заявих:
— Рут, исках да те попитам нещо. Защо всеки път, когато се разделяш с Томи, го докосваш по ръката ето така? Нали разбираш?
Естествено, тя ми отвърна, че не разбира за какво говоря и аз търпеливо й обясних. Рут ме изслуша и сви рамене.
— Не съм обърнала внимание. Вероятно съм го видяла някъде.
Няколко месеца по-рано това би ми било достатъчно като отговор или пък изобщо нямаше да започна да я разпитвам. Ала в онзи ден не можах да се сдържа и й казах, че е от телевизионен сериал.
— Не си струва да подражаваш на персонажите. Ако си мислиш, че така правят навън, в нормалния живот, дълбоко се лъжеш.
Забелязах, че Рут бе започнала да се сърди, но не знаеше как да се защити. Тя извърна поглед встрани и отново сви рамене.
— И какво от това? — отвърна тя. — Много важно. Мнозина се прощават по този начин.
— Имаш предвид Криси и Родни.
Още щом го казах, разбрах, че съм направила голяма грешка. До този миг държах Рут притисната в ъгъла, но с произнасянето на двете имена я бях освободила. Също като при шахмата — осъзнаваш, че грешиш в мига, в който си преместил дадена фигура, но още не знаеш до какво бедствие може да доведе пропускът ти. Очите на Рут блеснаха и тя заговори вече със съвършено различен тон:
— Аха, ето какво безпокои малката ни бедна Кати. Рут не й обръща достатъчно внимание. Рут има по-големи приятели и сега малката й сестричка няма с кого да си играе…
— Престани. Във всеки случай в истинските семейства не правят така. Дори не можеш да си ги представиш.
— А нашата Кати е голям специалист по истинските семейства. Извинявай много. Но нали не съм се излъгала? Продължаваш да си го мислиш, нали? Според теб, ние от Хейлшам трябва да се държим един за друг, да си живеем отделно от другите и нямаме право да се сприятеляваме с останалите, така ли?
— Никога не съм казвала подобно нещо. Говоря за Криси и Родни. Изглежда много глупаво отстрани — да копираш поведението им.
— Но съм права, нали? Права ли съм? — продължаваше Рут. — Разстроена си, защото съм направила крачка напред, завързала съм нови приятелства. Някои от „ветераните“ не знаят дори името ти и вината не е тяхна. Ти не разговаряш с никого, освен с възпитаниците на Хейлшам. Но от къде на къде трябва да продължавам да те водя за ръка? Тук сме вече близо два месеца.
Аз не се улових на въдицата й — знаех си своето.
— Не говоря за себе си, нито за Хейлшам, а за това, че непрекъснато поставяш Томи в неудобно положение. Видях, че само тази седмица го направи няколко пъти. Тръгваш си без предупреждение и го зарязваш съвсем сам. Не е честно! Двамата с Томи сте двойка! Което означава, че преди всичко трябва да мислиш за него.
