В много отношения разговорът ни бе един от обичайните ни вечерни излияния. Седяхме си една до друга върху моя дюшек с чаши чай в ръце, леко привели глави, за да не се ударим в гредите. Обсъждахме момчетата във Фермата и кое би ми подхождало най-много. Рут бе на висота: говореше с ободряващ тон, шегуваше се, проявяваше и такт, и ум. Ето защо реших да й разкажа за мимолетните си похождения. Обясних й, че отначало вършех всичко без истинско желание и че макар и да не можехме да имаме деца от близостта си с момчета, сексът, както ни бе предупредила и госпожица Емили, сексът по странен начин бе подействал на чувствата ми. После казах:
— Рут, искам да те питам нещо. Случвало ли ти се е да чувстваш, че трябва непременно да го направиш? Едва ли не с когото и да е?
Рут сви рамене.
— Имам си Томи. Ако ми е толкова нужно, обръщам се към него.
— Да, разбира се. Сигурно само аз се чувствам така. Вероятно нещо в мен не е съвсем наред. Защото понякога усещам, че ако не го направя, ще умра.
— Това е доста странно, Кати.
Тя ме изгледа толкова загрижено, че аз се разтревожих още повече.
— Значи никога не ти се е случвало?
Тя отново сви рамене.
— Чак дотам, че да ми е все едно с кого — не. Думите ти ми звучат доста странно. Може би с времето ще отшуми.
— Понякога дълго време не го чувствам. И внезапно усещането се появява отново. Ето как се получи първият път: той започна да ме натиска и аз просто исках да престане. После ни в клин, ни в ръкав, почувствах желание. Нямах изход — трябваше да го направя и това е.
Рут поклати глава.
— Наистина странно, много странно. Но мисля, че е нещо временно. Може би е поради различната храна, която ни дават тук.
Тя не ми помогна кой знае колко, но прояви разбиране и след онази вечер ми стана по-леко на душата. Ето защо намекът й в края на напрегнатия ни разговор на тревата ме изкара от равновесие. Макар че никой, разбира се, не можеше да чуе забележката й, в начина, по който я направи, имаше нещо нередно. През първите месеци във Фермата приятелството ни се съхраняваше главно, защото за мен тогава съществуваха две различни същества с името Рут. Едното непрекъснато се стремеше да направи впечатление на „ветераните“ и да ме игнорира — както мен, така и Томи, пък и всеки друг, който според нея й пречи да се развихри. Това същество не ми доставяше никаква радост, придаваше си важности, проявяваше притворство всеки Божи ден, колчем направеше прословутия прощален жест с докосването на лакътя. Ала другата Рут, подгънала крака върху леглото ми, хванала с две ръце димящата чаша чай, с която разговарях в таванската си стая току под стряхата — това беше Рут от Хейлшам и каквото и да се случеше през деня, аз бих могла да продължа разговора ни оттам, където го бяхме прекъснали предишната вечер. До онзи разговор на тревата и двете съблюдавахме негласното съглашение между нас, че има две същества с името Рут, че те съществуват независимо едно от друго, че мога да имам пълно доверие на онова, пред което правя своите признания. Ето защо, думите й относно приятелството ми „с някои ветерани“ ме разтревожиха толкова много. Ето защо си грабнах книгата и се отдалечих мълчешком.
